Крепостта Кракра, "Живата вода" - 02.08.2014

 Този път тръгнахме без ясно начертан маршрут, определили бяхме само крайните точки. Вероятно сме решили, че понеже е близо до София, колата сама ще си намери пътя. И така, неусетно стигнахме до Пернишката детелина и... за най-лесно тръгнахме към Перник. И щем, не щем, първата ни спирка ще е крепостта.

Перник е най-грозният град в България, поне от тези, които съм посещавала. Мръсен, неподреден – изобщо едно голямо село от полски тип. Само че и с блокове. Имаше 1-2 табели, питахме и 1-2 души и горе-долу по усет намерихме крепостта. Оказа се, че посещението е безплатно но от 03.08.2014 г., т.е. от утре, ще се плаща – какъв късмет.

Отляво на входа величествено се издига една сграда от соц. времената с кой знае какво предназначение, сигурно някакво заведение е било, почти разрушена – чудесно начало.

Крепостта датира от IV-V век пр.н.е. и е била населявана постоянно. Смята се, че в сегашния ѝ вид е запазена от времето на хан Омуртаг – IX век. Историята ѝ е свързана най-вече с местния болярин Кракра Пернишки, който устоява на византийските атаки два пъти – през 1004 г. и 1016 г., като по този начин опазва средновековния Перник от разрушаване.

Крепостта е разположена на невисоко плато в югозападната част на града. От нея се открива изглед към местността „Кървавото“. През 1016 г. Кракра Пернишки устоява на византийската обсада, продължила 88 дни, по време на която много византийски войници намират смъртта си. Тяхната кръв обагрила въпросната местност и оттогава тя носи това име. Дългата обсада пък е дала името на близкото село Студена – сто дена.

Според Павел Делирадев това не е била единствената крепост на Кракра, трудно би могла тя да устои на византийската армия:

Досега нашите историци сочеха като главна и единствена крепост на Кракра, върху която така неуспешно е налитал няколко пъти, и то с големи армии, император Василий, крепостта на десния бряг на Струмския пролом под Перник. Действително, тя ще да е била най-здраво обградената му твърдина, в която ще е прекарвал той зимите на мирния си живот. Оттук ще е управлявал своето полунезависимо малко царство от малките области Грахово и Мрахата, опасани с венец от малки крепости и огледници (наблюдателници). Обаче при летните марани и в размирни дни той ще да е подирвал прохладата и закрилата на яките си планински крепости в съседната планина Голо бърдо. Докато проломната крепост се вижда отвсякъде и лесно може да се обсади от няколкостотин войници, горните крепости са залутани сред планинските върхища и за обсадата им е необходима цяла средновековна армия.

Това свое твърдение авторът се опитва да докаже, предприемайки експедиция из планината Голо бърдо, която е описано в „Пътувания из България“ – книга първа.

Но ние да се върнем към настоящето и най-популярната сред крепостите на Кракра Пернишки.

За да стигнем до нея се придвижихме по панорамно околовръстно пътче, което я обикаля отвън. Може би преди няколко века то е разкривало прекрасна гледка. Сега се вижда Перник.

Още оттук видяхме как нелепо са надградили крепостните стени, съвсем не в средновековен стил, но се насочихме навътре с надеждата да грешим.

Крепостта наистина е добре съхранена – според прочетената информация има запазени три църкви, жилищни сгради, голяма трикорабна базилика и една от най-ранните в християнския свят двуетажни черкви-гробници. А кое какво е – това всеки посетител може сам да решава. Защото нито една табела не са намерили за нужно да поставят. Но много е важно, че са поставили две стенобитни оръдия, та да могат туристите да се снимат. Има поставена и вишка, доста висока, от която е видна цялата околност. Най-добра е гледката към хлебозавода.

За крепостните стени се оказахме прави – изкусният средновековен градеж е абсурдно съчетан със стоманобетонна конструкция с полимерни бетонни плочи...

Впоследствие се информирахме, че за тази реставрация е спечелен европейски проект на стойност 4 млн. лева. Резултатът скандализирал перничани, а посетителите ще плащат билет за да се насладят на този връх в реставраторското изкуство. Каква част от средствата са потънали в бездънните джобове на изпълнители и подизпълнители, можем само да гадаем...

И така, леко разочаровани, тръгнахме към следващата спирка – Живата вода. Минахме по леко обиколен маршрут, през Старо село.

В Старо село, Радомирско, трябваше да видим „Илюминатската пирамида“, за която прочетохме в мрежата. Това е паметник, посветен на загиналите в Руско-Турската война. Разположен е в красиво и добре поддържано паркче, което е точно до общината и църквата „Свети Никола“ – най-старата в региона.

Стигнахме до селото, което си е най-обикновено село и се настанихме в кръчмата, която пък си е най-обикновена селска кръчма. Сдобихме се с по една биричка. Оказа се, че гледаме точно към забележителността, за която сме дошли. Полюбувахме ѝ се отдалече и като привършихме с живителните напитки, опитахме да се приближим. Но – сюрприз: целият парк е ограден с мрежа и е достъпен само през седмицата. Добре че е мрежа все пак, а не крепостна стена, та да не е съвсем напразно идването ни.

Вече доста разочаровани, поехме към последната цел – белия дроб на Перник.

Предполага се, че името си село Босняк е получило заради двама братя, които дошли от Македония чак до тук съвсем боси. Първите писмени данни за него са от 1417 г., но проучвания на околностите му сочат, че живот по тези места е имало много по-отдавна. Доказателства за това твърдение са тракийската могила, светилище и селище в местността „Живата вода“, откритите римски монети и керамични предмети около п. „Духлата“ и т.н.

Понастоящем с. Босняк е вилната зона на по-заможничките перничани, а и на някои софиянци. Наричат го „белия дроб“ заради чистия въздух и би било логично да срещнем въпросните виладжии да се разхождат, за да се погрижат за собствените си бели дробове. Вместо това ги видяхме в дворовете на лъскавите им вили да ядат и пият под звуците на най-долнопробна чалга. Излиза значи, че това ще да е не пернишкият бял дроб, а пернишкият стомах или черен дроб.

След като оставихме колата на ул. „Живата вода“, по усет тръгнахме към истинската „Жива вода“. Близо до центъра на селото има конна база, откъдето може да се наеме кон и разходката да протече под форма на езда. При подходящи умения на туриста, разбира се.

Ние такива умения нямаме, така че поехме пеша. Табели няма никъде, но питахме и ни упътиха.

След като излязохме от селото се появиха и табелите. Всъщност, след като навлязохме в Национален парк Витоша. Разбрахме, че екопътечката продължава и след „Живата вода“, достига до „Мечата чешма“, а най-ентусиазираните могат да спрат чак в с. Кладница. Вече беше доста късно, така че ние се задоволихме сам с първата част.

Екопътечката е много приятна и лека за ходене. Наскоро (2011 г.) е направена и стълбова маркировка. По целия маршрут има информационни табели, от които любознателните могат да се запознаят с растителните и животински обитатели в района, както и да научат за пещерите (а после мигновено да забравят всичко...). Аз запомних само, че тук се срещат изключително много птици и доста видове прилепи. Не беше трудно да го запомня, защото разходката ни протече на фона на разнообразни и жизнерадостни птичи трели.

В района се намира най-дългата и дълбока пещера в България – „Духлата“, която е обявена за природна забележителност. Проучването и картирането ѝ все още продължават.

„Живата вода“ е карстов извор, за който пръв дава сведения турският пътешественик Евлия Челеби. Особеното в него е, че водата се появява на тласъци – ту тече, ту спира. При това, макар интервалите между отделните изтичания да са различни, количеството изтекла вода е едно и също. Според легендата, ако до извора се доближи грешник, водата спира, ако е праведен – тече.

Витошките планинци пък си обяснявали това чудо по два начина. Под Витоша има голямо езеро. Когато то се развълнува, вълните му прехвърлят бреговете и изплисканата вода изтича навън през „Живото кладенче“. Или пък – нейде под земята има съд, подобен на бъклица, обърната с устата надолу. И този съд-бъклица изпуска за пастирите по малко вода.

И не са били много далеч от истината. „Живата вода“ се намира в карстов район, а в такива има множество пещери, подземни потоци и реки, които излизат на повърхността като малки и големи водоизточници. Такъв подземен поток е и нашето изворче. Неговото легло е образувано във варовита скала и някъде навътре то е разширено в малка пещерка. Под нея то се издига малко нагоре, като сифон. Когато пещерата се напълни с вода до определена линия, пълни се и сифонът. Тогава водата почва да тече във второто рамо на сифона и под натиска на въздуха, навлязъл през пукнатините, водата се излива навън чрез сифона.

Сега изворът е каптиран и водата тече през устата на приветлив змей, измайсторен от Негри Рангелов Будинов – каменоделец от с. Кладница. Преди това пък, заедно с вода от друг източник, е била преведена в обща чешма с три чучура. Вследствие не се наблюдава пълно спиране на водата, а само намаляване на дебита.

Въпреки че, както споменах по-горе, пътеката е лека, в нашия случай беше трудна за ходене заради многото вода – на места направо си джапахме, което доста ни забави. Не пропусна и дъжд да завали, но това изобщо не ни уплаши и с бавна крачка продължихме към целта.

И ето ни на местоназначението. Или почти. За да се стигне до чешмата, поне в този дъждовен сезон, трябва да се преодолее малка рекичка. Ние си намерихме подходящи камъни и не се наложи да си мокрим краката (още повече).

Драконът е много симпатичен и изглежда дружелюбен. Чудя се дали се мръщи строго на грешниците. И дали те се плашат от него.

Точно до чешмичката има заслон, целият изписан с имената на посетителите, но не по просташки начин. Май основно ученици са се „чеквали“ – с въглен, без да дълбаят.

Хапнахме, снимахме се и отидохме до пещерата, откъдето извира щастливата вода и където, в малко коритце, дева Мария е къпала своето отроче. (Къде е Витлеем, къде е Босняк, къде са Старозагорските бани, дето е Богородичната стъпка...).Тя е съвсем наблизо, има си и указателна табела.

На връщане, разбира се, по целия път ни гря слънце...

В началото на екопътечката срещнахме кончетата от базата. Явно никой не бе поискал да се разходи с тях и те кротичко си пасяха. Много красиви коне, явно прекрасно се грижат за тях.