Ден 1, 20.09.2012: Перущица, Бачковски манастир, Кръстова гора
Пътят София – Соколовци се оказа неочаквано дълъг. Първоначално може да бъде определен като скучен, тъй като започва от А-1. Първата ни спирка е Перущица, за която обаче няма нито една табела, макар да е НТО. За града трябва да се отбие при Цалапица, което ние пропуснахме по гореказаната причина да направим. Така че за по-напряко минахме през Пловдив, където се оправихме горе-долу добре.
Перущица не е особено хубав град, нито пък много подготвен за туристи. Разгледахме музея, в който освен експонати от Априлското въстание и другите войни, има и фрески от раннохристиянската Червена църква, която в момента е в процес на реставрация (още 5 месеца). Точно до музея се намира църквата, в която са загинали въстаниците заедно със семействата си. В нея освен паметните плочи е и черешовото топче, както и една много хубава (немодернистична) скулптура на бунтовник, убиващ себе си и близките си, за да не попаднат в ръцете на турците. („Черешовият топ, приготвен от по-напред от селените, бил закопан в един гириз, без да се употреби“ – пише Захарий Стоянов).
До църквата се намира Дановото училище-музей, също в ремонт. По всичко личи, че пак ще посещаваме Перущица.
А сега – да се раздвижим. Над града има монумент, до който може да се стигне и с кола, но ние решихме да се разходим. Пътят е около 20 минути и е доста панорамен – струва си човек да слезе от автомобила. От самия паметник се вижда целият град. Нарича се Мемориален паметник на три поколения и е издигнат на историческия връх Власевица, лобното място на тримата старци, отишли да преговарят с башибозуците и посечени от тях. Открит е през 1976 г. по случай 100 годишнината от Априлското въстание и в памет на загиналите във всички войни – 1876, 1878, 1912-1913, 1914-1918, 1944 г. Изкачвайки се по стъпалата виждаме скулптурни сцени на всяка една, а накрая е кулминацията: „Води ме, Партийо, води ме“. Погледнат отдалеч, монументът е величествен, какъвто и трябва да бъде. Приближиш ли се, виждаш, че разрухата го е обхванала от всички страни. С окрадени решетки, изпопадали тухли и камъни, изподраскани стени, превърнат на бунище. Както стълбите, които водят към този паметник, символизират историческото извисяване на Перущица, така окаяното му състояние показва принизяването на духа ѝ в последните 20 години – нейния и на цялата ни държава...
Оттук се отправяме (минавайки през Йоаким Груево) на юг към Асеновград.
ова не видяхме нищо особено интересно – отворена за посетители беше само църквата, а уж имало трапезария от XVI век. Нищо чудно, че вече не е един от стоте НТО. Районът, в който се намира обаче, е в защитена местност и има доста зелени пътеки. Уви, нямахме нито време, нито особено силно желание да ги посетим. Но бъдещето е пред нас.
И така – към Кръстова гора. Вече навлизаме в Родопите, така че пътят, освен красив, става и „еднолентов с двупосочно движение“, а също с голяма денивелация и остри и чести завои. Но красотата е неописуема – затова няма и да я описвам. Населените места са отдалечени едно от друго – през 10-15 км я̀ срещнеш следи от цивилизация, я̀ не. За сметка на това чешмите и заслоните са в изобилие и са в много добро състояние. Явно не минават много туристи – и слава Богу.
Първото село след отбивката за Кръстова гора е Югово, което е разположено на върха на планината. До него се изкачихме, а след това слизаме, само за да се изкачим отново и да достигнем Борово. То е на половината път от отбивката до обителта. И точно тогава небето притъмня, омесиха се светкавици и гръмотевици, не се забави да завали и проливен дъжд. Планината в това ѝ настроение е страшно да гледаш дори от прозореца, а да се придвижваш, макар относително безопасно във Фарадеевия си кафез, е направо страховито. Крепеше ни единствено мисълта, че отиваме на свято място и би било безпринципно от страна на Всевишния да ни порази преди да сме стигнали до него. И се оказахме прави – ето ни в Кръстова гора.
Няма как да пропусна легендата за Кръстова гора, но ще се постарая да я резюмирам, а не да я копи-пействам от Уикипедия.
Обособяването на това място като свято е свързано с човек на име Йордан Дрянков от Ковачевица. Той често получавал видения, но едно от тях го потресло – това, което го споходило една нощ, прекарана край Кръстов връх. Видението ни отвежда векове назад. Знаел руският цар (?), че в Цариград, в съкровищницата на султанския сарай, се пази парченце от Христовия кръст. Та решил се той и проводил пратеници при падишаха (?), които да спазарят на каквато и да е цена реликвата. Получила се сделката, но за нея разбрала Валиде-султан и се ужасила – знаела тя, че загуби ли това парченце дърво, синът ѝ ще загуби и властта си. Нямало как да не сподели страховете със сина си. Уплашен, той пратил потеря, но русите успели да се измъкнат, а свещената вещ оставили в манастира, който се намирал на Кръстов връх. (Не е ясно защо биха сторили подобно нещо, а ако наистина са го сторили, как биха посмели да се явят пред лицето на императора си...). Аскерът разрушил манастира, избил монасите, но преди това те успели да скрият дръвцето.
Та разказал този фантастичен сън Йордан на цар Борис III и не след дълго на мястото бил издигнат 66 (удвоените Христови 33 г.) килограмов метален кръст. По време на освещаването му бяло гълъбче кацнало на менчето със светена вода, после излетяло и кацнало отново на мястото, откъдето извира свещената вода – сега там е Аязмото.
През 1994 г. кръстът бил откраднат, но го открили след 7 месеца в гората. Сега той се намира в новопостроения храм, а на възвишението е поставен нов, 99 килограмов.
Кръстова гора е едно от най-големите и популярни религиозни средища в България. Най-много поклонници се събират тук на Кръстовден – 14 септември. Част от тях идват на предния ден, за да преспят на светото място – в стаите или под открито небе. Дали поради особената енергия на мястото, дали поради самовнушение, но се случва вярващите да преживеят колективно видение – след вечерната литургия в небесата се появява огромно пламтящо разпятие.
Разходихме се до аязмото, сипахме си и вода, която не знаем за какво ще ни послужи.
През 2024 г. при едно разчистване намерих въпросната вода, пренебрегвана при немалко предишни разчиствания. Познах я по белязаната с кръст капачка. Все още обаче нямах представа какво да правя с нея, така че засега я оставих на масата в кухнята. Братовчедка ми, която по това време се подвизаваше у нас, се присетила да сготви супичка. Зачудила се с каква вода готвя, мернала бутилката и... я употребила. И така, 12 години по-късно хапнахме супа от кладница със свещена вода от Кръстова гора...
Аязмото също си има храм – параклиса „Живоприемни източник.“ Наблизо се намира и „Дървото на греха“ – преминавайки под него, всички грехове ви биват опростени (колко е просто всичко в християнската религия – грешиш си, после кажеш някоя Аве Мария, минеш под дърво или пък се промушиш през дупка и готово, греховете са забравени и си поканен в Царството Небесно). Ако пък търсите изцеление от някоя болест – просто завържете кончè на някой от клоните му. Ако вярата ви е истинска, то ще видите изображение на разпятие върху някое камъче. Нищо чудно, че всички храсти и дръвчета бяха побелели от завързаните парцалчета – на „Дървото на греха“ вече няма останало място. Изяснява ни се и защо толкова много камъчета, да не кажем всички, са с кръстове, поради което...
... местността Кръстова гора се нарича така. (Всъщност просто са шуплести и човек може да открие резки в каквато си иска форма по тях). От друга страна, тя представлява полянка, кръстообразно оформена, така че може и това да е причината за името ѝ.
Отбихме се до сувенирния магазин, то се знае, от който се сдобихме с иконката Св. св. Дамян и Козма Безсребреници. Безсребреници – порода люде, която не се среща в наши дни.
Слизането беше доста по-спокойно и слънчево, което ни даде възможност да се насладим на свежата, току-що окъпана, забулена в пухкави кълба омара Родопа планина. И да я съхраним в снимки, доколкото това е възможно.
Решихме да хванем прекия (но третокласен) път, вместо да се връщаме до Асеновград. Когато човек, особено неопитен като нас, взима подобно смело решение, важно е да знае, че из затънтените родопски пътища не само не е препълнено с бензиностанции, но и населено място рядко ще срещнеш... Затова гориво трябва да се сипва при всяка една възможност.
Общо взето, единственото селище, през което минахме, беше Лъки. Много грозно нещо, поне на пръв поглед, рудодобивно, с два функциониращи рудника – „Дружба“ и „Джурково.“ Оттам насетне само красоти, завои, денивелации... И така, в смях, закачки и спотаен страх да не свърши горивото, стигнахме до Момчиловци. Там имахме шанс да сипем бензин, а газ се намира в Смолян и Чепеларе.
От Момчиловци пътят деликатно преминава в Соколовци, без да има табела, която да го съобщи. Но пък има табела за Драгневата къща, в която ще отседнем – това за нас е по-съществено.
За тридневния ни престой ние така и не разгледахме селото, но все пак разбрахме, че някъде над него имало древно тракийско светилище.
Къщата ни е
доста хубава, съвременният интериор
ненатрапчиво се съчетава със старовремска
нареда, а навсякъде са разпръснати какви
ли не икони.
И най-важното – готвят мноооого вкусно!
Тук за пръв, засега и последен път опитахме брънза – ястие, наследено от някогашните овчари.
Какво е ял родопският овчар? Неговите млечни храни са: пресник (прясно мляко) – винаги сварено, никога сурово, дроби се с хляб или качамак; угурт (квасено, кисело мляко) – по високите места е по-вкусен; куркмач – получава се при варене на пресник до определена гъстота, едно от лакомствата на родопчани; брано мляко – получава се от угурт, след като престои 10-15 дни, докато преври (ферментира), отцежда се във вълнени цедилки и трае цяла година, до ново мляко; бърканица (мътеница) – рядкото и останало без масло кисело мляко, храната на бедните; масло – избива се от прясно, прокиснало или подквасено мляко, осолява се и се натъпква в овчи и кози кожи или в каци; имансъз (брънза, бито сирене) – продукт от подсирено обезмаслено прясно мляко, а от суроватката се получава отвара; прясно сирене – прави се през есента, когато млякото е най-гъсто и най-маслено; смес от сирене и отвара, натъпкана в мехове или качета.
