Ден 2, 21.09.2012: Златоград, Момчиловата крепост

След скромна закуска от по две пържени филии се отправяме в посока Гърция. Отново завои, слизане и изкачване, красоти. И така 60 км. Никакви проблеми с ориентацията – навигаторките стават все по-добри.

Около час и половина по-късно вече сме в Златоград. Почти веднага попаднахме на табела за етнокомплекса и паркирахме.

Комплексът е построен преди около 10 години и представлява цял квартал със сгради във възрожденски стил – повечето са къщи за гости, а сред тях има старовремски дюкянчета, които са нашата цел. След 5-6 безсмислени тегела покрай тях настъпи пладне, т.е. те излязоха в обедна почивка... Така че разходката ни започна с друг музей – на класното образование в Средните Родопи – много хубав.

В класната стая са представени и трите модела образование – килийно, взаимно и светско. Интересен беше дневникът: всяко дете си има страничка, на която, освен оценките, пише от къде е, кои са майка му и баща му, на чии разноски учи. Друго много важно пособие, съпътствало тогавашното образование, е послушанката – доста дългичка пръчка, с която даскалът може да възпитава дори децата, седящи на последните чинове, без да се помести от катедрата.

Първото училище в Златоград отваря врати в 1852 г., а малко по-късно като учителка тук постъпва София Маркова – тогава на училище започват да ходят и момичетата.

На втория етаж са покоите на учителите и учителската стая. Има широчък чардак с масичка, от където възпитателят, посръбвайки турско каве, да наглежда децата.

А сега да се върнем съвсем в началото – старото килийно училище. То се намира в двора на вкопаната църква „Успение Богородично“, осветена в 1834 г., която е и първата църква в Родопите, построена по времето на Османското владичество.

Килийното училище е напълно автентично, без никакви модернизации и изменения. Интересно е, че в него няма послушанка. Навярно в зората на образованието децата са имали уважение, може би и страхопочитание към тези, които им отваряли прозореца към света. Сигурно са осъзнавали, че да добиеш грамотност е привилегия, а не даденост.

В този дух и ние си припомнихме познанията по четене и смятане. За целта използвахме табличката с пясък и сметалото на стойка.

До килийното училище има малка стаичка, посветена на свещолеенето. Научихме някои интересни факти – например, че през Средновековието уличното осветление в Лондон е било с лоени свещи, а първата свещоливница е била в Дъблин.

Сега – обратно към етнографския комплекс. Първо обаче изпихме по едно турско (или според гърците – гръцко) кафе на пясък. Технологията за приготвянето му е проста, но ефективна: кафеджията заравя джезвето в горещия пясък и така то се сварява равномерно. Доста се различава от това, което ние наричаме турско кафе и варим на котлона. Уви, не можахме да пием въртяно кафе, тъй като кафенето, в което го приготвят, също беше в обедна. Все пак видяхме що е то: готовите кафенца на пясък се подреждат върху табличка със сиджимка, а келнерът, поднасяйки ги, я върти на 360⁰!!! Как е възможно това, без да се нарушават законите на физиката, аз не знам, но със сигурност някой физик ще може да обясни.

Разгледахме Етнографския музей – не много голям, но подреден с много вкус. На горния етаж е представен възрожденският бит – разпределението и подредбата на стаите (имаше като нашия козяк, закупен за 300 лева преди 1989 г. и безплатно изяден от молците четвърт век по-късно). На долния са изложени местните носии – мъжки, женски и детски, както и различни инструменти и пособия, свързани с растениевъдството и животновъдството.

Видяхме и друг интересен музей – на съобщенията, който е единствен в България. Добре е направен, но е доста специализиран – интересен е за хора, които са навътре в материята. Май тук е и първата поща в България. Любопитен факт: първоначално пощата е била разнасяна с камили.

Най-накрая дойде редът на дюкянчетата и безсмислените покупки. Усеща се силно нетърпение в редиците ни. Тук, за разлика от Етъра, само е изложена (и се продава) готовата продукция, не се вижда производственият процес. (Хм, освен в терзийницата, ножарницата, грънчарницата...). Всъщност, някъде се вижда, някъде не. Посетихме общо осем обекта, повечето от тях уважихме и с покупка. Освен дюкянчетата има и 3 водни съоръжения, които обаче бяха затворени. Но не е беда, и тепавица сме виждали, и воденица.

Тъй като приключихме по-бързо от очакваното, вмъкваме в програмата и Момчиловата крепост.

Момчил войвода (Момчил юнак) в българин, вероятно роден в Родопския край. На младини бродел из планините с дружината си, противопоставяйки се на феодалния гнет, поради което бил преследван за разбойничество и грабителство. Това го принудило да избяга във Византия, където постъпил в армията на Андроник III Палеолог. Скоро обаче му омръзнало, събрал нова дружина и се върнал към стария занаят.

През 1341 г. Андроник починал и на престола се възкачил малолетният Йоан V Палеолог. Създадено било регентство. Скоро между регентите настъпил разрив и се образували 2 враждуващи групировки: едната начело с Йоан Кантакузин, едър земевладелец и сановник, а другата – около императрицата-майка Ана Савойска и Алексий Апоклавк, управител на Константинопол. Това създало предпоставки за избухването на гражданска война във Византия. Йоан Кантакузин се оказал губещ и бил принуден да се укрие при сръбския крал Стефан Душан.

Когато 2 години по-късно между Стефан Душан и Кантакузин настъпил разрив, Момчил отишъл при последния и му предложил помощта си. Така той станал съюзник както с него, така и със смирненския емир Умур бег, предводител на турски въоръжени отряди.

През есента на 1343 г. Йоан Кантакузин, с помощта на Умур бег и Момчил, успял да превземе цялата западна част на Родопите, наричана Меропа, и войводата бил назначен за управител на областта.

Дружината на Момчил се увеличавала непрекъснато и достигнала 2000 души. Първоначално войводата ревностно изпълнявал задълженията си, но през пролетта на 1344 г. се отметнал и преминал на страната на Алексий Апоклавк. Може да се допусне, че причината за това са били безчинствата на Умуровите войски в областта.

Това дало повод на цар Иван Александър да се намеси отново във византийския конфликт, надявайки се да разшири териториите си. Отначало имал известен успех, но Кантакузин реагирал бързо и царят, който разчитал на помощ от Момчил – явно неоснователно – бил принуден да се оттегли, понасяйки тежки загуби.

След този успех Йоан Кантакузин започнал да се готви за решителен удар в Източна Тракия, отново осланяйки се на помощ от турците. Една част от турските подразделения била под негово предводителство, друга охранявала турските кораби на пристанището Абдера в Бяло море. Именно там се намесил Момчил – нападнал турския флот и 3 от 15-те кораба били опожарени. По-късно се стигнало до сблъсък със самия Кантакузин, който нанесъл тежък удар и се оттеглил.

След тези събития Момчил се отметнал и от Алексий и създал свое владение, простиращо се на запад до долното течение на р. Места, а на изток – до долното течение на р. Арда. За столица определил град Ксанти, наричан още Царево.

Това „царство“ представлявало сериозна заплаха за Йоан Кантакузин, а и за турците, завладяващи все по-големи територии на Балканите. В същото време то било напълно автономно и не можело да очаква подкрепа нито от Византия, нито от българския цар. Затова през 1345 г. Кантакузин, заедно с Умур бег, предприел военни действия. Преди да влязат в Момчиловите владения, те опустошили обширни области, отвлекли много роби и добитък.

Въпреки численото превъзходство на настъпващите войски, Момчил войвода влязъл в кървава битка, в която загубил живота си, загинали и повечето от другарите му.

(В крайна сметка Йоан Кантакузин успял да надвие противниците си, дори успял да омъжи дъщеря си за Йоан V Палеолог и управлявал Византия чрез него).

Днес, седем века по-късно, Момчил юнак е жив в народната памет. За него се носят легенди, пишат се книги и стихове, пеят се песни, има дори опера. Името му носят Момчилград, село Момчиловци, хижа Момчил юнак, връх Момчил в Родопите, даже и един връх на остров Гринуич в Антарктида... А през 2020 г. – „Годината на Момчил юнак“ – в Златоград му бе издигнат паметник.

Момчиловата крепост се намира близо до село Градът, разположено на билото на планината. Месните я наричат „Градището“, откъдето навярно идва и името на селото. Построена е вероятно през VI в. от император Юстиниан I, който е развивал мащабно военно строителство – направил е 4 укрепителни линии: около Константинопол, Родопска, Старопланинска и Дунавска. Момчиловата крепост е имала за цел да спира славяните от север. Но не е изпълнила предназначението си – опожарена е през VI-VII век. Възстановена е през XI век и функционира до втората половина на XIV век. Това е и времето, когато вероятно е ползвана от Момчил войвода.

Всички находки от крепостта (монети, токи, върхове на стрели) са в Смолянския музей, така че не ги видяхме.

Момчиловата крепост, наричана още Подвис, се намира на 1500 м. от селото, може да се стигне и пеша, и с кола. В подножието на крепостта има информационен център и места за паркиране. Има и екскурзоводи. Ние не пожелахме беседа, щото всичко си знаем...

До крепостта се стига за около 15 мин., но денивелацията е голямшка, може и да се поизпоти човек. Подходяща е за всякакви посетители – направени са стълби, перила и т.н.

Всъщност от нея не е останало почти нищо, а може би не е имало и много изградено – мястото е непристъпно, на практика то си е една естествена крепост. Изградена е панорамна пътечка около нея, така че ако не друго, то поне се възхитихме от величието на планината. От най-високата точка се виждат в. Голям Перелик, Роженската обсерватория кулата Снежанка на Пампорово и в. Свобода (Момчил юнак).

Интересно впечатление в този район ни направиха къщите – всички са големи, поне на 3 етажа. Между тях почти няма отстояние, а дворовете са миниатюрни. Но така е в планината.

Друго интересно – на голяма почит тук са ладите.

Момент, момент! Навлизайки надълбоко в тези прелюбопитни политически интриги от XIV век, за малко да пропуснем един епизод от пътуването! На връщане от Златоград спряхме да обядваме в една крайпътна беседка (или заслон) край село Цацарци. Такива постройки, както и чешми, има доста на често из Родопите. И странно, не са изпотрошени, не са изпоцапани от простаците-туристи. Или по-право – разчистено е след простаците-туристи. Нашата беседка беше доста по-голяма от повечето, които срещахме по пътя. Двуетажна, с 3 маси и пейки, достатъчни за поне 15 души. Има и 2 чешми – една горе и една долу, с чисто новички чаши към тях, засега неусвоени от никого за лична употреба. И това не е всичко! От другата страна на пътя (вероятно от хигиенни съображения) хората са направили тоалетна – новичка и чиста, дори с плочки. Разбира се, има и съвременен ибрик – т.е. пластмасово шише.

Освен място за отмора и похапване, беседката е и една невероятна панорамна площадка: докъдето поглед стига, той се сблъсква само с прелестите на планината и тук-там някое селце, сгушено сред зеленината ѝ. А самите ние пък бяхме идеална предпоставка за ПТП, тъй като явно е необичайна гледка 3 госпожици да се мотаят посред нищото. Та нямаше шофьор, който да не ни разгледа подробно (и озадачено).

На това място се запознахме с дядо Сюльман. Той ни разказа, че всичко, от което в момента ние се възползваме, са построили жителите на Цацарци. Без европейски средства и въпреки предупрежденията, че ще бъде окрадено и изпочупено. Засега. Имат и бъдещи планове – да разширят мястото за паркиране. Невероятни хора! Много ми се иска след година-две пак да попадна тук, за да видя дали ползвателите на тези удобства са проявили нужното уважение – към удобствата и към създателите им. И без това дядо Сюльман ни покани на кафе. Той е на 84 години, но младее поне с 10. Вероятно е свързано с начина на живот. Както самият той ни каза: „Движението е здраве, а здравето е най-важното нещо.“ Леко уточнение – движението пеша, а не с МПС.

И в духа на този разговор, ние скочихме в колата, а дядо Сюльман се затича като младо яре по стръмната планинска пътечка...

Ден 1                                                                                                                             Ден 3