Ден 3, 22.09.2012: Каньона на водопадите
Честит празник!
И така – последен ден. Снощи хотелът се напълни, което много ме зарадва. Дойдоха гости от къде ли не – от София, Варна, Кърджали, че даже и от Русия.
С неудоволствие и насила изядохме полагащите ни се катми, но днес е туристическият ни ден, трябват свежи сили. Вдъхновени от дядо Сюльман, поехме към Каньона на водопадите. Всъщност тази идея (или съвет) ни даде любезният хазяин (ски-учител в Пампорово) и ние променихме първоначалния план – езера и музея в Смолян.
Местността се намира извън града (който край няма) и е лесна за намиране – само направо. В началото има черен път, по който може да се мине и с кола. Както ни казаха местните: „Вашата кола не е много запазена (!), може да идете с нея.“ (Ако някой се чуди, колата е Голф 2 от миналото столетие). Но ние решихме да си я пазим все пак и да тръгнем пеша. Бездруго щяхме да спестим около 10 мин.
Тази екопътечка представлява нещо като околовръстен път, опасващ Каньона на водопадите. Както се оказа, на отиване сме хванали дъгата с по-малка денивелация, та разходката мина леко, приятно, в шеги и закачки. Трудното дойде чак в последните 10-15 мин., когато трябваше да изкачим един доста стръмен участък. Но хората са направили удобства – има стълби, дори перила. Преди да се стигнем до най-големия водопад, минахме през 3-4 по-малки. Гледката е наистина зашеметяваща – 40-метров водопад, разположен на билото на планината сред исполинските борове. Освен че се насладихме зрително, направихме го и чрез допир: натопихме крачка в прохладната планинска водичка.
Чудесно е, че навсякъде има маркировка и табели. Освен официалната, някой беше добавил и самоделна маркировка с розов спрей, която доста ни помогна, благодарим!
След още малко ходене, достигнахме до знак „Х“ на самоделната маркировка, който вероятно обозначава пресечната точка на двете дъги. Следователно – тръгнахме по другата. Тя се оказа доста по-живописна. Изградени са 3 панорамни площадки – с еднаква гледка, но от различно разстояние. А гледката е Смолян в сърцето на Родопа. Първата се нарича „Каньона на водопадите“, втората е „Евридика“, разположена над водопада „Орфей.“ Можем да допуснем, че точно тук той се е обърнал да я види и така я е изгубил завинаги. Третата площадка е „Стражите“, наречена така заради скалните образувания, досущ като стражи.
Оттук-нататък
пътят ни е през гората и няма нищо особено
интересно – само гадно нанадолнище и
премерен риска да слезем рязко и
насилствено до подножието.
И така, след 3-часова разходка, вече сме в кафененцето, удобно разположено в началото (или края) на маршрута. Ядем сандвичи, които си правят компания с умерено студена, но страшно вкусна бира. И точно тук взехме важното решение да не ходим в Смолянския музей (защото все някога пак ще дойдем), а да отпрашим към Чудните мостове.
Сипахме евтиничък газ и хванахме пътя към Пампорово. И отново завои, изкачване, слизане и пак завои, изкачване и слизане. В този дух стигнахме до Пампорово. Егати дворците, егати палатите! Егати разбития път в ремонт!
Оттам завой към Чепеларе, още завои, качване, слизане, ремонти, красоти и ето ни на разклона за мостовете. Пътят е 15 км и около 25-30 мин. Може да се раздели на 2 части. Първата е до разклона за Забърдо (селото,от което преди мнооого години се сдобихме със споменатия по-горе козяк) – завои, качване и приличен път и втората, до самите Мостове – завои, изкачване и бивш път.
Това място, за разлика от досегашните, явно привлича всякакви простаци, тъй като изобилстваше от табели, насочени към туристите, с обяснения какви идиоти и мърлячи са те. Не се поддържа особено, а е обект N85 от 100-те НТО. Разбира се, това не накърнява величието на природния феномен, само създава впечатление, че Господ го е сложил на погрешно място. Разходихме се набързо, взехме печати и магнити и дим да ни няма към Пловдив. Докъдето стигнахме много бързо (без отбиване в Асеновата крепост), защото времето ни притискаше.
Тези от нас, които имаха културно мероприятие в Античния театър, учтиво се помолват да довършат това повествование с разказ за емоциите и впечатленията си там.
Мина. За радост на шофьорката и нейните спътнички, сребърната стрела (Голфа) се материализира в центъра на Пловдив лесно и без излишни завои. Центърът беше изпълнен с хора, пред „Тримонциум“ имаше сцена и безплатен концерт за всички желаещи и нежелаещи да отбележат националния празник.
След питането на четирима различни граждани се оказа, че общината се намира в четири различни посоки. Все пак, въпреки тълпата, шума и изгубването на едно зелено яке, срещата на концертните любители беше осъществена. Но природата си каза тежката дума и спешната нужда от тоалетна излезе на преден план. Странно, но факт, и в двете заведения, които посетихме, санитарният възел се намираше на втория етаж. Покупка на триметров сандвич, упътване от страна на сервитьорката – първата пряка вдясно, след църквата вляво, едни стълби и ето ни в Античния театър.
Червени гривни, централно ВИП място, чаша вино в ръка и трепетно очакване на групата. „Анатема“ не са особено популярни в България, но явно имат вярна публика, която ги е впечатлила, както се оказа кметът на Пловдив също им е фен. Красивата гледка на Античния театър, преливащото осветление, чувствената комбинация на цигулки и китари, експлозивната заря, екзалтираната публика – всичко това създаде магическо представление, символизиращо времето и чувствата.