Уикенд в Трявна

 Тръгване – седем чàса разлика. По тъмно. Разстоянието от София до Трявна е около 230 км – три чàса или малко повече, според уменията на шофьора. Пътят е хубав и минава леко и приятно. Крайната ни цел е комплекс „Българка“, който се намира в село Радевци, на 6 км от Трявна. Дели ги градът Плачковци, доста големичък, който е курорт в подножието на Шипченската планина. (В него има горски климатични училища, туристически дом. Там е и скалният феномен „Виканата скала“, който ние не посетихме).

Радевци е съвсем малко селце, в което главната улица е от типа „еднолентов път с двупосочно движение“. Не че се натъкнахме на двупосочно движение, то и еднопосочно рядко имаше. Комплексът е разположен от двете страни на улицата и се състои от 7-8-10 къщички с по няколко апартамента във всяка. Има си сауна, джакузи, открит басейн и ресторант.

Къщичките са луксозни, създават предпоставка за дълго мързелуване и малко пречат на активния тип почивка. В нашата имаше камина, която освен на нас осигурява топлина и на горния етаж, така че длъжност ни беше да поддържаме огъня.

Тази първа вечер се запознахме единствено с ресторанта, успяхме да стигнем малко преди края на работното му време (полунощ). Храната не беше лоша, но леко икономично я сервират.

Сутринта закусвахме мекички. Те бяха в изобилие, но сиренето и конфитюра като да ги бяха крали. Ама близо до Габрово са все пак.

Предприехме разходка до Трявна. Времето не беше студено, но мрачничко. Посетихме църквата „Архангел Михаил.“ Построена е през XII век, във връзка с победата над Византия. Както много български църкви, опожарявана е била до основи 3 пъти и е изграждана отново, така че от XII век да е останал най-много някой камък. В сегашния си вид съществува от 1814 г. Тогава местното население измолило разрешение от султана да изгради часовникова кула, а по време на строежа тихомълком била възстановена и черквата. В нея, разбира се, има образци на Тревненската дърворезбарска школа – най-характерни са олтарът и епископският престол.

Вляво от олтара са поставени 2 миниатюрни ковчега, единият с името на революционера капитан дядо Никола. Дали в тях има мощи? А над всяко от местата за сядане на черкуващите се са окачени различни икони – някои преснимани, някои прерисувани, имаше дори гръцки. Дали си ги поставят собствениците на местата?

В двора на църквата имаше от онези билборди, които напоследък епидемично се въдят из цялата страна и които ни внушават, че без европейска подкрепа тя не би могла да съществува. Всеки ги е виждал. Да се чуди човек и да се мае как по турско време раята, без европейски средства, е успяла 3 пъти да възстанови църквата. И да се пита как в днешно време ние, свободни и демократични граждани на обединена Европа, не сме в състояние да сменим и една керемида от покрива на същата тая вече построена църква, без да кандидатстваме за пари по някоя Европейска програма...

Улисани в тези безрадостни мисли, мълчаливо се отправяме към бирария „Трявна.“ И в духа на „Стоте национални кръчми“, почти подробно ще се спра на нея. Намира се в центъра, близо до площада, на около 50 секунди път от църквата. Има доста места за сядане, по-малко навън (поне в този сезон). Интериорът е приятен, с доста украски, но без да е претрупано. Само дето, поне по мойте небираджийски разбирания, това не е бирария, поне не в общоприетия смисъл. В това заведение се предлага само жива бира, и то само произведена в Трявна. Една-единствена марка с четири разновидности. Относно храната, вчерашното ми впечатление се потвърди. Близо до Габрово никой да не очаква нормални порции. Очаквайте 50% от очакваното.

Порциите може и да са им малки в Трявна, но пък котките са им големи. Големи и дебели. Явно туристите плащат десятък „котки“: поне 10% от порцията отиват за тревненските писани, каквото остане – за изгладнелия посетител.

В Трявна има доста забележителности. Няма да е пресилено да се каже, че Трявна е един музей на българското Възраждане. Главният площад „Дядо Никола“ е единственият изцяло запазен възрожденски площад в България – с часовниковата кула, църквата „Архангел Михаил“, музея „Школото.“

Музеят се помещава във възрожденската училищна сграда и предлага няколко експозиции. Едната стая е приютила най-различни часовници, включително и механизма от часовниковата кула на Перущица, компания им прави и една пишеща машина „Мерцедес“. Има и постоянна изложба на световноизвестния художник Димитър Казаков – дарение от самия него. Странен художник... В друга стая е представено развитието на българското образование – на първия ред е килийно училище, зад него са взаимното и светското. А в отделно помещение са изложени учебните помагала, учебната програма, списъците с учениците и прочее. Учебната програма ми се видя доста по-смислена и поносима за децата (и родителите им) от съвременните такива.

За да бъде интересна една туристическа обиколка, образователната програма трябва да се редува с развлекателна част. Което в случая ще рече хапване в заведение. Така че, отново към бирарията... След похапването е подходящо да се пие по едно кафе на пясък. И тъй като времето вече е слънчево и прекрасно, сядаме в старовремската кафеджийница на площада. Сядаме на трикраките столчета покрай паралията, а кафето ни сервират в джезве. Сами си сипваме. Не се сдържахме, хапнахме и по един кадаиф. Накрая получихме и по една грамота, че сме пили кафе на пясък.

Докато посръбвахме от кафетата, направихме и мохабет с две дамички от Стара Загора. Едната се оказа туроператорка, която в случая организираше обучение на учители. Тя се съгласи с моето твърдение относно редуването полезно-приятно.

И така, идва ред на образователно-полезното, което в случая обаче ще е и приятно, дори много: Даскаловата къща. За да стигнем до нея минаваме през Стария град, който е архитектурен резерват. Разположен е на доста голяма площ, покрита с малки, калдъръмени улички. Всички къщи са във възрожденски стил – някои са автентични, други са нови, но във всяка една от тях има магазинче. Най-голямо впечатление ми направиха детските играчки – дървени и много красиви. Нямат нищо общо със съвременните пластмасови недоразумения и куклите, подтикващи към анорексия. Купих си 2 магнитчета и 1 сач на обща стойност 16 лв.

Даскаловата къща е строена в началото на XIX век от чорбаджи Христо Даскалов. Когато била вече готова, той повикал майстор Димитър Ошанеца да направи украсата – дърворезбите. Дочувайки това, калфата – Иван Бочуковеца заявил, че и той ще направи таван, не по-лош от този на майстора. Работили двамата от Гергьовден до Димитровден. Ошанеца измайсторил „августовското слънце“, а Бочуковеца – „юлското слънце.“ И калфата се превърнал в майстор. Всъщност не само в тези две стаи, а и във всички останали таваните са резбовани. И всяка една дърворезба е уникална и запомняща се.

Понастоящем Даскаловата къща е музей на дърворезбата, но същевременно е запазена и автентичната подредба на стаите. По този начин добиваме представа за организацията и разпределението в един възрожденски дом.

Освен таваните, много впечатляващи са скулптурите в естествен ръст на известни личности: хан Аспарух, княз Борис, цар Фердинанд и др. Скулптури от дърво, разбира се.

През Възраждането Трявна се оформя като занаятчийско средище. Тук възниква първата художествена школа с три направления – дърворезба, иконопис и строителство. Най-простата дърворезба е овчарската – работи се с джобно ножче, плитка е и с геометрични фигури. Следващо ниво е гражданската резба – това е украсата на тревненския дом отвътре: мебели, колони, врати, тавани. Върхът на това изкуство обаче е църковната дърворезба – иконостаси, олтарни врати, владишки тронове, амвони. Тревненската резбарска школа е самобитна. Чуждите влияния са малко и те така оригинално са претворени, че трудно се забелязват.

Зората на Тревненската иконописна школа е в края на XVII век. Майсторите, наричани „даскали“, се обучавали в Света гора. Век по-късно иконописването се превръща във фамилен занаят. По същото време в редиците на иконописците навлизат и жените – от прости помощнички те израстват до майстори-зографи.

Типичен за Трявна е и декоративно-текстилният занаят „казаслък.“ Предполага се, че е донесен в края на XVII век от фамилията Кросневци, които го изучили в Одрин. Наименованието произлиза от турската дума „казас“ – който обработва сурова коприна. По-късно се употребява и за търговец на коприна. Тези майстори изработвали различни видове украси – такъми за коне, подвръзки с пискюли за под коленете на чорбаджийските потури, гайтанени обшивки, пискюли за фесове, колани за жени, копринени кордони за часовници, колани за офицери и т.н. (все неща, които съвременният човек представа няма нито как изглеждат, нито за какво служат). За суровина използвали мека вълнена, копринена, ленена или памучна прежда, която обработвали ръчно или на специален стан. Казасите сами подбирали материалите – вълна, коприна или лен, сами ги боядисвали с растителни бои, приготвени с помощта на зографи. След това ги изпирали няколко пъти и ги изсушавали на слънце, за да изпитат трайността на боята. Чак тогава пристъпвали към изработване на изделието. Заради високото качество на продукцията, тревненските казаси изнасяли в Цариград, Смирна, Бурса, Бейрут. Със стоките си търгували на панаирите в Одрин, Узунджово, Ески Джумая, Влашко и Русия. Познати били и във Виена. До 1860 г. около 60 семейства в Трявна се препитавали от този занаят. Както в иконописа, така и в казаслъка се наемали работници – от 6 до 80 годишни, което било от първостепенна важност за бита на населението. Едни от най-известните казаси са братя Донини, които получавали поръчки направо от Цариград и Смирна. Те изработвали конски такъми за коня на султан Абдул Меджид, както и за други турски големци. По-късно те вземат участие в изработването на конските такъми, подарени на друг монарх – княз Александър Батенберг от Тревненския казаски еснаф.

Към края на XIX век пазарът за казаската продукция замира. Почти спира производството на башлъци (украшение за главата на коня, за него закрепвали юздите), в което тревненци били без конкуренция. За да отложи неизбежния си край, тревненският казаски еснаф трябвало да се пребори – и успял – за монопола върху производството на стражарските колани, акселбанти, еполети, копринени шнурове.

И така, разходката в Трявна приключи, но за разлика от съществуването на казаслъка – не завинаги. Останаха много неразгледани музеи, непосетени местности, а и възрожденското очарование на града винаги ще ни привлича.