Ден 1, 28.08.2014: Светилището на нимфите, Клокотница, Узунджово, Александровската гробница, малко от Хасково
За това пътуване сме се подготвили с много сериозна програма. Базовият ни лагер е близо до с. Стамболово – вилата на Недялко. Първите ни обекти даже са попътно – преди настаняването. Подготвени сме с литература, храна и вода. Не знам колко сме подготвени с МПС, но ще се уповаваме Богу. Първата ни спирка е село Каснаково – светилището на нимфите и Афродита. Пообъркахме пътя, но не беше по наша вина – просто липсваше табелата.
Тит Флавий, римски пълководец, воювал в продължение на 30 години и в отплата получил земя, на която да се засели. И то каква – равно като тепсия плодородно поле, ширнало се до края на хоризонта, въздух чист, изпълнен с благоуханията на какви ли не треви и дървета. Омагьосан от животворната вода, родена в недрата на една скала на близкия хълм, той решил да построи светилище на водните нимфи и Афродита. Посветил го на съпругата си Клавдия Монтана. То се намира в единия край на малка обло площадче и има форма на полумесец. Самият кладенец е изсечен в скалата и малко ми напомня по формата си на пещерата Утробата, но в умален размер. На дъното му се събира животворната течност, която излъчва прохлада и носи радост на душата.
Намерени са основите на вилата, която построил и обитавал. Над тях са изградени мостчета, за да ги опазят от туристите, но няма указателни табели. Разкопките по тези находки продължават, но за жалост не можахме да разберем нищо повече – твърде самомнителната археоложка, която попитахме, просто не ни отрази. Само ни гледаше недоумяващо като да сме едни крайно необясними артефакти. За разлика от нея работниците, наши мургави събратя, бяха доста дружелюбни – дори пожелаха да им направим снимка за спомен.
Следващата ни спирка е село Узунджово. Бяхме набелязали пряк път и въпреки че стриктно го следвахме, отново се провалихме и отново поради липсата на табели. Та се наложи да минем по царския път, макар и обиколен.
Тук ще разкажем за Узунджово и неговия панаир. Изказвам искрените си благодарности на Георги Граматиков, от чиято монография „Узунджовския панаир“ съм почерпила информация.
Узунджово е разположено в Тракийската низина, в обширна равнинна местност, на север от която е река Марица, на юг – Източните Родопи, а на изток и запад достига до Одрин и Пловдив. През нея от античността и до наши дни минава един от най-древните пътища, свързващи Европа с Цариград и Мала Азия.
В Средновековието селището се е наричало Макри ливада – в превод от гръцки „дълго поле“ и е било част от границата между България и Византия.
През 1254 г. младият император Теодор II Ласкарис предприел поход с цел да превземе крепостта Цепина и по пътя войската му лагерувала покрай Макри ливада. Два века по-късно тук трябвало да се срещнат двамата синове на Баязид I Светкавицата – Муса и Мехмед, претенденти за престола.
При превземането на българските земи турците бързо колонизирали Тракия, но Макри ливада продължава да съществува с това си име и през XV в. След това то просто е преведено на турски: Узунджа ова, както се нарича и сега.
Макар в Хасковско населението да било предимно турско, различни исторически извори от XVIII в. сочат, че „в Узунджово, едно бедно село, в твърде много сламени къщи живеят българи“.
Най-ранните сведения за селото са открити в турски документ от 17.04.1568 г., където към името на Хаскьойската кааза е добавено селото Узунджа ова, от което се изисквало ежегодно да доставя дребен рогат добитък за държавата. Успоредно с това започнали да назовават Хасково Узунджа абад Хаскьой, за да го различават от Махмуд паша Хаскьой в Одринския вилает. Макар през по-голямата част от съществуването си селото да е било причислено към Хаскьойската кааза, в началото на XVII в. за известно време е самостоятелна кааза.
Фактът, че Узунджово е разположено на Цариградския път, има голямо значение за неговото развитие. Този път е използван още в Римско време (Via Diagonalis), след това през Средновековието и по време на Империята, използва се и днес. По тази причина той винаги бил поддържан в изправност (!!!). Преди всяко по-голямо турско настъпление той бил разчистван и подравняван, „всички трънаци и дъбови храсталаци бивали изкоренени и хвърляни в огъня, не е оставало нито едно място за укриване на хайдути“. Освен това осигурявали мостове, места за почивка и преспиване, кервансараи, мензили (пощенски станции за коне). Имало и подкрепителни пунктове, където продавали хранителни и занаятчийски стоки. Така Узунджово се оказало със специален статут на полувоенно селище. С особен статут било и населението му – жителите служели като дервентджии и били освободени от данък.
Въпреки това обаче, дори когато вече били изградени джамията и комплексът около нея, „жилищата на българските християни са сламени – около 100 бедняшки къщи без вода“.
В началото на XVII в. Империята водела много войни за разширяване на териториите ѝ, а Узунджово било едно от средищата, където се събирали войските. Търговската размяна, извършвана във връзка с това, станала традиционна и постепенно селото се превърнало в сборно място на търговци и занаятчии.
На базата на исторически извори може да се предположи, че прочутият Узунджовски панаир е възникнал в началото на XVII в. В пътеписа си от 1719 г. един австрийски пътешественик споменава тържището Узуншева, а по-късно, през втората половина на века, френският дипломат Шарл дьо Пейсонел казва, че търговията в Одрин и на панаирите в Сливен и Узунджово е толкова известна, че ще бъде безполезно да се говори за нея.
Постепенно панаирът става един от най-известните в Османската империя – на него се стичат търговци и занаятчии от двете страни на Балкана, Македония и Тракия. С времето се появяват и участници от запада и така той се превръща в едно от големите средища на левантийската (ориенталската) търговия.
През 1611 г. френският дипломат Льофевр пише: „Узунджово е хубаво село и с чист въздух, но малко, в което има новопостроена джамия, покрита с олово, и един кервансарай пред нея, също покрит с олово и съвсем нов, той е много красив и Али паша го е правил.“
Ето и впечатленията на Евлия Челеби от 1662 г.: „Има един голям, приличен на крепост хан, подобен на който може да бъде само оня сарай в Татар Пазарджик. Има 80 огнища, уютен отвън и отвътре, с голям обор – това е един импозантен хан. Градът има една джамия, няколко малки ханчета; една оживена чаршия с две железни врати, прилични на врати на крепост, като всички къщи са покрити със синкаво олово. Има още около 100 бедняшки къщи, но няма вода“ .
Иван Богданов твърди, че тази джамия е преустроена от старата българска църква на село Вирево, спряло да съществува през XVI в. Това обаче нито е подкрепено с доказателства, нито е особено вероятно в едно малко българско село да е имало каменна църква.
Изграждането на джамията се свързва с името на Синан паша – пет пъти велик везир на Османската империя. В неговото вакъфнаме освен джамията се споменават 2 хана, 2 бани, 46 дюкяна, от които 36 са под един покрив, голям покрит склад, 2 фурни.
Джамията имала огромен купол, покрит с олово, а пред входа ѝ е изградена отворена аркада, покрита със сферични куполи, където е и външната украса. Около главния вход имало скромна каменна пластика от розети и орнаментална живопис, както и 2 надписа, разкрити при реставрацията през 2006-2007 г. Те имат религиозно съдържание и не са датирани, освен ако не съдържат неразшифрована при проучванията хронограма.
Чрез оформлението си прозорците създавали допълнителен ефект от светлосенки. Те, както и главният вход, били продълговати – тъй нар. слонско око. И джамията, и кервансараят били изградени от дялани варовикови блокове.
Успокояващата душата баня, построена в източната част на кервансарая, имала мраморни басейни и мраморни каси на прозорците. Била с женско и мъжко отделение, рядкост в онова време, но жизнена необходимост за един голям панаир.
Джамията е преустроена в църква през 1906 г. – „Успение Богородично“, когато е разрушено и минарето ѝ.
На север от джамията бил конакът, където отсядал пловдивският паша по време на панаира, за да следи за реда. Наблизо имало и мегдан с чешма с 12 чучура – Паша чешме.
От комплекса се е запазила само джамията-църква и една от здравите порти, които нощно време ограничавали достъпа до него. Храмът навярно изглежда така, както и преди 5 века – крепка бяла снага, увенчана с величествени сиво-синкави куполи. Съвършена простота, сътворила чудна красота. Останките от стената на комплекса са със свободен достъп за туристите. Всеки може да ги докосне, да ги разгледа, че и да се покатери по тях. Оцелели векове наред, много вероятно е те да бъдат сринати до земята от безсъвестни посетители.
Вътрешният облик на църквата е православно-християнски – красиви стенописи, икони и пр., но са запазени и елементи от мюсюлманския период – флорални и орнаментални украси по стените и на пода. Около църквата е оформена приятна градина с радваща сърцето зеленина и пейки за отмора. Липсва само мраморния водоскок, който е освежавал въздуха във времето на панаира. На близо е и часовниковата кула, строена през XVII в.
През 1838 г. със султанска заповед са отменени държавните доставки и е позволена свободна търговия със селскостопанска продукция. В резултат се увеличава производството, тъй като българските селяни вече можели да продават излишъците си на задоволителни цени: още в първите години посевите са утроени, че и учетворени.
Основни български стоки, предлагани на панаира са зайре, ориз, тютюн, памук, вълна, кожи. През XVIII и XIX в. търговията с памук заемала първо място в поминъка на селското население.
На Узунджовския панаир дължим началото на търговията с розово масло. За пръв път в ограничени количества то било предложено от казанлъшки търговци. Интересът към него обаче бързо се засилил и така възникнало отделно съсловие – търговци на розово масло. Благодарение на разните народни лечители се увеличилата и продажбата на розова вода, мед от рози, гюл-ракия и др.
През XVIII и XIX в. бурно развитие претърпяла и търговията с коприна:
„Коприната е извънредно изобилна в България, много доброкачествена, почти винаги е съвсем бяла, приближава брусенската. Най-добрата излиза от Загора, Чирпан и Казанлък“ – свидетелства Шарл дьо Пейсонел.
През 1845 г. копринените буби в Европа са почти унищожени от болестта пебрина, затова френски и италиански производители изпращат свои представители да закупят здрави буби. По тази причина след 1850 г. бубарството в Тракия преживява небивал подем.
Освен селскостопански производители, на панаира свои стоки предлагат и всякакви занаятчии: абаджии, гайтанджии, мутафчии, табакчии, кофарджии, кантарджии, бучакчии и др.
След 1840 г. между Турция и редица европейски държави са сключени търговски договори, според които тези т.нар. „авропа туджлари“ имали привилегировано положение в империята. Така се засилило западното присъствие на панаирите.
На Узунджовския панаир съществувала непозната или слабо прилагана на други места практика: по време на панаира консулите на европейските държави-участнички в него, иначе пребиваващи в големите градове, се установявали тук, за да оказват при нужда съдействие на съотечествениците си.
Разбира се, между държавите бързо се разгаря надпревара за завладяване на новите пазари.
Най-силно присъствие има Австрия.
Продава: памук, лен, полукопринени платове, коноп, дрехи, фесове, шнурове, юта за амбалаж, земеделски сечива, пособия за шев, химикали.
Купува: кожи, вълна, коприна, памук, лой, восък, розово масло, пиявици, овчи черва за струни, дъбови шикалки, тютюн, еленови рога, лук, чесън, сирене, мас, четина.
Интересно е, че дори след западането на панаира, търговските взаимоотношения между България и Австрия се запазват.
Още в началото на XIX в. Англия успява да изпревари основния си търговски конкурент по нашите земи – Франция, влиянието на Австрия обаче се запазва. Нещата се променят след революцията в Унгария през 1848 г. Като последствие от това събитие се затруднява транспортът на австрийски стоки и респективно те се оскъпяват. Англия веднага се възползва от това.
Продава: памучни платове, басма, индиго, желязо, шалове, кърпи, коприна.
Купува: зайре, памук, животински кости, розово масло, кожи, дървен материал.
„Консулите на различните европейски държави бяха пристигнали, за да бдят за националните си интереси. Нашите блестяха със своето отсъствие“ – пише разочарован френският учен и общественик Жером-Адолф Бланки през 1841 г., минавайки покрай Узунджовския панаир.
Но макар и с по-слабо присъствие на българския пазар, френските стоки били високо ценени заради доброто им качество.
Продава: оръжия, хартия, индиго, тъкани, дрехи, стъклария, бижутерия, часовници, колониални стоки, захар, вина.
Купува: памук, вълна, пашкули, естествена коприна, кожи (особено заешки), килими, медна руда, опиум, смоли, розово масло, тютюн.
Други държави, вземали участие в панаира са Русия, Саксония, Германия, Швейцария, Сърбия, Гърция, Влашко, страни от Мала Азия и др.
Транспортът на стоките се извършвал предимно по вода по причина на по-ниските превозни такси. Във връзка с това е създадено дори Акционерно параходно дружество в Триест, което било от огромно значение за търговията и корабоплаването Австрия – Леванта.
Австрийските търговци транспортирали стоките си по Дунава, а корабите от Англия и Франция акостирали на пристанищата във Варна, Бургас, Солун и Цариград. По река Марица пък със салове стоката пътувала от и до Енос и гръцките егейски острови.
От пристанищата търговците наемали керванджии. Цената на услугата се определяла от вида на товара, пътя, дали транспортът е и в двете посоки. Кираджиите имали козиняви чулове за предпазване на стоката от дъжд, кука за товарене без чужда помощ, чифт дисаги с храната на конете. Имали са навярно и много други пособия и инструменти, които са непознати за съвременния човек.
Пътуването ставало на кервани от по 25-60 и повече коне или коли. Българските керванджии били равнопоставени, макар все пак да се вслушвали в най-опитния, докато турските имали керван-башия. Обикновено били въоръжени.
През цялото съществуване на Узунджовския панаир пътищата в българските земи били тесни, без настилка, неподходящи за коли; мостове нямало, реките се преминавали през брод. Единственият път, за който държавата що-годе се грижела, бил София-Пловдив-Одрин-Цариград (де и сегашната да се грижеше за него). Чак след 1860 г. нещата се променили, на Империята ѝ се приискало да си придаде европейски фасон и започнало активно строителство на пътища. На българите била наложена ангария – по-бедните губели 10-15 дни годишно, за да я изпълняват, а имотните се отървавали срещу 25-30 000 гроша.
Панаирът се е състоял от чаршии – редове дюкяни от един еснаф. Освен това били разделени на 3 групи – за вносни, местни и смесени стоки.
Дюкяните били с дървено-паянтов градеж, имали големи отвори-прозорци и 2-3 стаи. Едната от тях служела за търговските сделки, а другите – за склад и живеене. Обикновено всички спели заедно върху застлания с черги под или пък сандъци, ползвали и обща завивка. Наемът се определял от големината и разположението на помещението.
Освен тези, които наемали дюкяни, в полето се установявали хиляди шатри, палатки, сергии, навеси и всякакви колиби от платно, черги или килими.
Ето какво разказва за бита на всички тези посетители Жером-Адолф Бланки:
„Начинът, който търговците бяха измислили, за да изкарат в такова тясно пространство, беше наистина забележителен. Само ориенталци са способни на подобни похвати. Единствено скромността и простотата на навиците им могат да обяснят факта, че гладът не бе разпръснал за 48 часа такова многолюдно стълпотворение. Едни бяха дошли с каруци и ги използваха за подслон. Други разгръщаха палатките си в равнината, разстилаха в тях килими, покриваха ги с възглавници и ги поддържаха като къщите в родния си град. Няколко джезвета и едно котле допълваха кухненското обзавеждане, което винаги е било твърде семпло в Ориента, но при пътуване биваше съкратено още повече. От съседната гора се носеха дърва, за да пекат месата, а от изворите доставяха вода. Тези различни станове бяха достойни за внимание заради взаимната толерантност и установения общ ред. Дори не се усещаха неприятни миризми, дотолкова всеки се грижеше за чистотата наоколо от страх да не прогони купувачите чрез неприятни впечатления“.
Малко встрани бил животинският пазар, ограден с колове и въжета: Хайван пазар, Ат пазар, Катър пазар. Имало и пазар за роби, много търсени били чернокожите мъже и жени. Обособен бил и житен пазар.
В безистена, търговските ханове и кервансарая, най-защитените места на пазара, била съсредоточена търговията със скъпи и вносни стоки. Самият кервансарай бил на 2 етажа, имал около 350 стаи, във вътрешния му двор имало чешми и шадравани, там се намирали имаретът и хамамът. По изгрев слънце се отваряли големите порти, а по заник ги затваряли с дебел синджир и големи кофари.
Кервасараят приютявал представителите на турската официална власт и най-тежките търговци, а в хановете отсядали пътници и търговци от по-долна ръка.
В разцвета на панаира през първата половина на XIX в., заради активното участие в него на европейски търговци, били построени странноприемници, отговарящи на техните нужди. Сред тях изпъквал Бечли хан (Виенския хан).
Освен селкостопански производители и еснафлии, на панаира се стичали какви ли не още люде, дошли да припечелят нещичко: фокусници, жонгльори, мимове, джуджета, гълтачи на саби; мечкари, дресьори на маймуни, магарета, кози; свирачи на саз, певци, танцьори, смешници, декламатори; борци, стрелци, красавици, достъпни жени...
„Вехтите къщи, в които се държи панаирът и които в остатъка от годината са пусти, се обръщат като от магьосване по времето на панаира на един безкраен пазар. Изгледът му е твърде красен и преди всичко много оригинален. Пъстротата на изложените стоки, движението на хората, оригиналността на костюмите на различните страни, всичко това ви наумява на един стамболски пазар“ – пише в. „Източно време“ в 1874 г.
Свое място има Узунджовският панаир и в духовния живот на България, и в революционните движения.
По време на панаирните дни през 1860 г. било решено да се изпрати прошение до Султана за независима българска църква, подписано от 685 търговци. В нейна помощ всяка година се провеждала и благотворителна дейност. Събраните суми явно са били значителни, защото били облагани и с данъци.
„От 1850 до 1870 г. в два главни панаира в България, а именно в Узунджовския и Джумайския, се отваряха книгопродавници, главни книжари бяха Христо Данов и Драган Манчов. Учителите от по-главните градища в Южна България отиваха да си набавят учебници за цяла година от Узунджовския панаир, а тези от Северна България – от Джумайския“ – пише Илия Блъсков.
За сроковете по отпечатването на своите книги Хр. Данов се съобразявал преди всичко с панаирните дни, по време на които била разпространявана основната част от продукцията. Той е не просто търговец – през 1862 г. той издава първия си разпис на книги, училищни пособия и канцеларски материали, които разпространява безплатно, включително и по панаирите.
Драган Манчов печата книгите си в Цариград. Една година се случило да не са готови за панаира и се наложило той да ги вземе на кòли, които сам сглобил и подвързал по пътя – ето колко важна роля е играл Узунджовският панаир в книгоразпространението.
Освен търговци, книжарите били и посредници: българските общини и църковни настоятелства ги упълномощавали да закупят книги за училищата, а също и да намират учители за тях.
На Узунджовския панаир била открита дори американска книжарница, в която се продавали както чуждестранна художествена литература, така и религиозни книги, преведени на български език.
В края на 40-те години на XIX в. се подвизавал на Узунджовския панаир в качеството на гюмрукчия (събирач на сухопътното мито) Г. С. Раковски. Така той подпомагал революционната дейност, но и проповядвал свободата между своите братя. В по-късни години изпращал от Одеса книги, които да се продават на панаира.
През 1871 г. на Узунджовския панаир се появил и Левски, за да закупи оръжие, като пътьом основал революционни комитети в Харманли, Свиленград и Лозенград. Бил превъплътен в турчина Дервишоглу Арслан, търговец на анасон.
Името на тържището е намесено и в злополучното Хасковско приключение. Заловеният Атанас Узунов признал, че алтънпатлакът, с който извършил покушението срещу хаджи Ставри, е закупен лично от него на Узунджовския панаир.
„Очевидци разказват, че когато се получило известие в Узунджовския панаир, че в Заара станали комитите, всичките дюгени се затворили; всеки бързал и се приготовлявал да бяга, а мнозина от заарските търговци били арестувани още там. Факт е и това, че тоя прочут панаир, който е събирал търговци от четиритех страни на Отоманската империя, па даже от Немско, Сърбия и Ромъния, комерческата му звезда угасна безвъзвратно същата тая година (1875), по Заарското въстание, който факт като да предизвестяваше с това падането на турското царство“ .
(Записки по Българските въстания)
В центъра на селото е изграден мемориален комплекс на летище Узунджово по случай 60-годишнината от неговото създаване през 1951 г. Експонатите са малко – един военен самолет и 2 паметни плочи. Едната от тях е на Райна Касабова, а другата – на Радул Милков и Продан Таракчиев..
Райна Касабова е родена в Карлово на 01.07.1897 г. Баща ѝ, Васил Касабов, е герой от Шипка, където в битка загубил едната си ръка. Майка ѝ, Мария, е кръщелница на Васил Левски и като момиче била натоварена със задачата да разнася комитетската поща. По време на Балканската война Райна е едва 15-годишна, но закърмена с патриотизъм, потегля към военното летище Мустафа паша (Свиленград), където служи като самарянка.
На 16.10.1912 г. пилотът поручик Радул Милков и поручик Продан Таракчиев като наблюдател извършват първият боен разузнавателен полет в нашата история със самолет „Албатрос Ф II.“ Нашата девойка е наследила приключенския дух на родителите си – тя е силно впечатлена и мечтае също да полети.
Според една тогавашна историйка, 24-годишният пилот Стефан Калинов, известен като Черния принц, обичал да закача момичетата, като ги канел да се качат с него на самолета, та да видят турците от високо. Постъпил така и с най-младата от тях, милосърдната сестра Райна. Тя обаче само това чакала и хитрецът – казана дума-хвърлен камък – трябвало да я вземе със себе си.
Този полет във време на война обаче нямало как да остане просто неангажираща разходка по въздуха и на Райна била поставена важна и отговорна задача. По това време крепостта Одрин била обсадена от българите, а защитникът, турският главнокомандуващ Мехмед Шукри паша целенасочено разпространявал сред подчинените си заблудата, че имперските войски са превзели Пловдив, скоро ще превземат и София. Точно затова по време на казания полет, Райна и Стефан пускали не бомби, а диплянки с достоверна информация.
Одринската крепост пада на 26.03.1913 г.
Напуснахме с. Узунджово, дали е завинаги – не знам и се упътихме към с. Александрово. На центъра на селото пихме бира, а аз се преоблякох пред смаяните погледи на други любители на пиво. Ама много топло беше станало. Тук ще посетим Александровската гробница.
На самата гробница е посветен цял комплекс – един вид музей на гробницата. Той е изграден с дарение от японския народ. На откриването през 2009 г. са присъствали самият японски принц и неговата принцеса, както и президентът Георги Първанов (Пожарникаря на такива събития не ходи, ако изобщо научава за тях). Самата гробница е открита от Георги Китов и неговия екип. За съжаление, само една година не му е стигнала, за да види новия музей...
Комплексът е една големичка бяла сграда, прилична на мавзолей, до която се изкачваме по двайсетина стълби. Състои се от две части във форма на паралелепипеди, а входът се намира между тях. Навсякъде около нея има зеленина – дървета и грижливо окосена трева.
Гробницата е последен дом на тракийски цар или друга знатна личност. Има 10-метров коридор, водещ към погребалната камера, в която се влиза през едно предверие. Тя е кръгла, с камбановиден свод, а в дъното ѝ се намира погребалното ложе. Повечето погребални предмети са били ограбени през вековете, но стенописите е нямало как да откраднат, за наше щастие не са ги осквернили или унищожили.
Това, което видяхме, всъщност е копие на самата гробница, която е запечатана – за гредущите поколения. Изглежда е доста добре запазена. Всеки един елемент от стенописите – бойни и ловни сцени, погребалният пир, се вижда ясно и отчетливо.
Освен самата гробница, изложени са и други разни артефакти – монетки, сечива, накити, посуда и пр., има и фотографии на неподвижните обекти – менхири, шарапани.
За разлика от други подобни места, на които съм била, всеки експонат си има подробно описание, поради което тук ще спра разказа си – който има интерес, ще види на място. Абе японска работа.
Рано беше още за прибиране, та решихме да се отбием и до Хасково. В този град човек не може свободно да паркира, навсякъде в центъра е синя зона, което обаче го прави приятно място за пешеходците, тротоарите са си в тяхно владение, както се полага, а не на колите.
Един от най-новите и популярни туристически обекти е монументът-параклис на Богородица с младенеца – дева Мария се смята за покровителка на града. Както би се изразил Евлия Челеби, тя е със съвременен градеж – от полимер и бетон, стои на 17 метров постамент, висока е 14 м и тежи 80 т. Тържественото ѝ освещаване е било в деня на Рождество Богородично през 2003 г., а през следващата година Хасково влиза книгата не рекордите „Гинес“ в раздел религия като града с най-висока статуя на Богородица с младенеца. Почитания за кмета Георги Иванов, който вдъхновява построяването на нови паметници, а не разрушаването на стари.
Статуята е толкова голяма и така разположена, че може да се види от всяка точка на града. До монумента се изкачихме по широка стълбищна площадка, находяща се в края на един парк. И колкото по-близо се изкачвахме, толкова по-трудно виждахме Богородицата. Така е с много неща в живота – колкото повече се приближиш, толкова по-неясни стават. Затова е добре понякога да отстъпиш, за да осмислиш и да се насладиш.
Изгледът отгоре не може да се нарече точно спиращ дъха. Наистина, има панорама към целия град, но от три страни тя разкрива гордостта на близкото минало – панелните комплекси, а само от едната се вижда китно кварталче, разположено на хълм, състоящо се от къщи, покрити с керемиди, и градският парк. Местоположението на камбанарията спрямо Божията майка също не е дотам удачно – видяхме я само откъм задните ѝ части.
Оттук тръгнахме към близкото паркче, без да навлизаме много навътре. Снимахме се с един соцпаметник, неразрушен, както по горе отбелязахме. Решихме да се пуснем и по центъра, който има немалка пешеходна зона, видяхме две часовникови кули – старовремска и модернистична, не видяхме слънчевия часовник. Мина сне едно шадраванче, спонсорирано от нейния работодател Райфайзен банк и се възгордя. Пихме разхладителни напитки, кой каквато му е по сърце.
В другата част на центъра текат леки ремонти – грижат се хората за града си. Видяхме още войнишки паметник и паметник на вещица с метла – кой знае защо, разположен пред Общината.
Оттук – към Лагера. Ориентирахме се безпроблемно, но на отбивката ни чакаше изненада – пътят в ремонт и е затворен. Подминахме знака като пътен знак. Чакаше ни обаче втора изненада – насред асфалта струпани бетонни пръстени – ами сега? След като вдигнахме домакините на крак, сами видяхме обходния маршрут покрай лозята... Задрахме умерено – дреболия за една Тойота.
