Ден 2, 29.08.2014: Перперикон, Йоан Предтеча, музея в Кърджали, Каменната сватба
Оказва се, че
пътната инфраструктура се развива,
независимо че в нашата карта това не е
отразено, и Стамболово вече не е задънено
от едната страна. И така, зарадвани, че
ще избегнем ремонтите, тръгваме в другата
посока. Към село Гледка. Разбира се,
радостта бе кратка. Тук пътят се оказа
още по-брутално разбит, но успяхме да
преодолеем всички препятствия.
И пред нас наистина се разкри Гледка. Величествената Родопа със сгушените в полите ѝ селца, зелено, синьо, кафяво... Овчици блеят, крави пасат, джамиите извисяват своя полумесец (не много нависоко, все пак са селски джамии). Решихме да увековечим красотите с някоя снимка. Както обикновено, пътничките ги мързеше, та се наложи сама да свърша работата. Слизам аз, а пред мен гледка, та се не трае – пътят, под него долинка с няколко къщички-колиби, малко езерце, зелена морава, отзад се извисява планината... Докато се опитвам да щракна тази прелест най-перфектно, съм се отдалечила от колата. Не щеш ли, чувам някакъв шум: една овчарка в превъзходна форма в кучешки галоп скъсява дистанцията между себе си и мен... Зарязах и гледка, и фотографии и в момичешки галоп, въпреки собствената съмнителната ми физическа форма, побягнах към колата. Успях да затворя вратата с една захапка преднина.
Нормализирах сърдечния ритъм и продължихме нататък. Пътят си лъкатушеше нагоре-надолу, наляво-надясно, през села, поляни, баирчета, в унисон лъкатушеше и нашият разговор: сериозно-несериозно, весело-заядливо и неусетно стигнахме до село Горна крепост – нашата първа точка.
Известно ми е, че за Перперикон са изписани хиляди страници, известно ми е и информацията непрекъснато се променя, тъй като по този обект се работи непрекъснато. Но все пак, като увод, ще кажем нещичко
Вкратце за Перперикон
Името идва от гръцки – Хиперпирекион или Хиперперакион: хипер – връх, пирос – огън. Наричат го още Перперек.
В най-стари времена – късния неолит, ок. 6-5 х. пр.н.е., това е било просто обожествявана скала. Култовата дейност датира от меднокаменната епоха, 5-4 х. пр.н.е., и е свързана с култа към Бога-Слънце. Създадено е първото светилище, в което древните са оставяли съдове с храна за боговете. Светилището достига разцвет по време на крито-микенската цивилизация (18-12 в. пр.н.е.). Изграден е голям култов скален комплекс, от този период е открита култова керамика, включително и вносна, от района на Мраморно море.
Най-значимата находка е светилището на Дионисий. Това е огромна, изсечена в скалите зала без покрив, в центъра на която е разположен кръгъл олтар с диаметър 2 м и извисяващ се на 3 м от земята. По повърхността му са има многобройни полукръгли ямки, издълбани в скалата, а в тях е открита керамика от бронзовата и желязната епоха.
Цялата околност и самият връх са осеяни с хиляди скални изсичания – корита, басейни, преливници. Това са шарапани – преси за изтискване на гроздов сок и производство на вино. Иде реч обаче за ритуално производство на свещено вино.
Това предполагаемо светилище на Дионисий, заедно с храма на Аполон в Делфи, са най-значимите в древния свят. Тук вероятно са извършвани винено-огнени ритуали (с гореспоменатото вино), а по височината на пламъка тълкували предсказанието.
Според легендите тук е предсказано на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.), че ще завладее света, а няколко века по-късно свещените пламъци се издигнали във висините, за да предрекат новия световен господар– Гай Юлий Цезар Октавиан (63 пр.н.е. – 14 г.) – първият римски император, по-известен като Октавиан Август.
В 45 г. Тракия е покорена от Римската империя и започва постепенен процес на романизация.
Перперикон се състои от 4 части: крепост (акропол); дворец-светилище (30 м под акропола); северно и южно предградие. Крепостта вероятно е строена по-рано, но е обновена и укрепена в римската епоха. Стените ѝ са дебели до 2.8 м. Вътрешността на акропола е застроена с множество храмове и цивилни постройки, чийто приземни етажи са изсечени изцяло в скалите. Има почти напълно запазени къщи и улици.
В източната част са открити основи на голяма сграда с план на базилика. Предполага се, че е езически храм, в източната част на който е пристроена апсида за олтара и така е преустроен на църква.
Все още не е известно точното предназначение на двореца-светилище. Възможно е това да е храмът на Дионисий, разраствал се постоянно и достигнал разцвет в римско време.
Към храма води 100-метров проход, оформен в естествена теснина, разширена до 3-4 м. В края е крепостната стена, наподобяваща тази на акропола и свързана с него в двата си края. За да се достигне до самия дворец се преминава през сложно фортификационно съоръжение с две двукрили порти, чиито прагове са запазени. Те са така проектирани, че дори първата да бъде преодоляна, втората все още е затворена и така евентуалният неприятел се оказва в капан, под прицела на крепостните защитници.
Зад втората порта е дворцовият двор. От запад, север и изток той е обграден с десетки постройки – зали, стаи, коридори, стълбища... Първият етаж, изсечен в скалите, е доста запазен, а на горните няколко на места са останали прагове от врати.
Към помещенията на долния етаж водят чудесно съхранени врати с издялани каменни прагове, стълбище и коридори. На места са оцелели и издълбани в скалите широки прозорци. През римската епоха подовете са били покрити с керамични плочи.
Запазена е 30-метрова церемониална зала източно от вътрешния двор. От запад е изцяло изсечена в скалите, а на изток е върху дървен гредоред, поддържан от 2 масивни зида. Входът е с тържествено петстъпно стълбище и двукрила врата, охранявана от дворцовата стража.
В най-отдалечената западна и източна част са открити 2 крипти под повърхността на скалите, едната с 5, другата с 15 саркофага.
Около IV в. Перперикон е превзет и опожарен, но бързо бива възстановен докъм V-VI в., вероятно при Юстиниан Велики (527-565). Своят отпечатък оставя и утвърдилото се вече християнство, навярно от това време е базиликата. Скоро от север и югоизток нахлуват араби и славяни, територията на Византия намалява, а крепостта е изоставена. В VII в. прабългари, предвождани от Кубер, се заселват около Солун. От тяхното присъствие в Родопите са останали рисунки, много близки до откритите в Северна България. Те са с култов характер, навярно посветени на тюркската богиня на плодородието Умай. Такава рисунка, издълбана с остър предмет в скалата, е открита в най-високата част на Перперикон.
Със стабилизирането на Византия активната дейност се премества в подножието на крепостта – тогава там е бил областният център на Източните Родопи.
Крепостта отново добива значение през XIII-XIV в., когато е създадена новата административна единица Ахридос – град, който през 1339 г. с писмо от вселенския патриарх е обозначен като отделен епископски център.
По това време в крепостта е имало интензивен живот, макар и без миналия блясък. Върху останките на късноантичния храм в акропола е построена нова църква, а наоколо е оформен обширен некропол, даващ представа за значителния брой на населението. Създадени са и квартали с полуземлянки, частично се ползват и старите улици. Открита е много керамика, както и изключително редки за този регион сребърни монети на цар Иван Александър от времето на кратката му власт над крепостта около 1343 г.
След гражданската война 1341-1346 г. много крепости в Източните Родопи са унищожени и така и не биват възстановени. Сред тях е и Перперикон.
На огромния паркинг бяхме едни от първите – какъв ентусиазъм! Както на всяко доволно популярно място, и тук беше пълно със сергии всякакви. Привикват те оттук-оттам, предлагат ти това-онова. Избрахме една от всичките, за да си купим карта на крепостта. Човекът беше разговорлив, разказа ни едно-друго. Покрай картата си взехме и неизбежните боклуци (сувенири) и се запътихме нагоре.
Пътят към крепостта е доста добър, подходящ е за млади, стари и още по-стари. Същото обаче не мога да кажа за картата. Направена е шаренка и с хубави картинки, но с доста произволен мащаб, ако изобщо има някакъв, и оскъдна информация. Чак сега, прочитайки горното описание, си представям горе-долу какво сме видели. Първо минахме по „пътят към храма“, който за улеснение вече е снабден и със стъпала, видяхме и останките от фортификационното съоръжение – доста внушително, страховито дори.
Разбира се, никъде никакви надписи няма! От време на време се включвахме към една група с екскурзовод, та да подразберем нещо. Горчиво съжалихме, че сами не наехме такъв – цената не беше непосилна. Със сигурност видяхме саркофазите, дори се снимахме в тях. Снехме се и на трона, както и край един олтар.
Полека-лека се изкачихме до Акропола. Тук-таме имаше древни делви за вино, вкопани в земята. Горе видяхме останките от жилищните сгради – западния и източния квартал, както и олтара на базиликата. Снимахме се на мястото за жертвоприношения. Точно тогава екскурзоводът го показа на групата: „Ето там, където децата си играят...“ (децата – аз и Ерин, на 39 и 14 години).
Гледката от върха няма да описвам, защото нямам толкова думи в речника си, не знам дали изобщо има толкова думи. Ще кажа само, че бих могла да я съзерцавам безкрайно. Тъмно зелено, светло зелено, светлосенки, дървета, поляни, синьо небе, пухкави облаци и всичко това подредено в една съвършеност, каквато само Природата може да постигне. Всяко на мястото си, нищо излишно, нищо в недостиг. Абе, поописах я май...
И тук разкопките продължават, при това доста интензивно. Ще рече – важна причина да посетим отново Перперикон. За разлика от александровската археоложка, горнокрепостните се оказаха по-сговорчиви. Един от тях ни показа обекти, които не бяхме разпознали и най-важното – графитчето на богинята Укай, до което всъщност бяхме застанали и което никога сами нямаше да открием.
По пътя надолу минахме покрай една от шарапаните, уви, превърната от туристите в нужник... Нейсе, снимахме се и там.
Следваща спирка – село Зимзелен, Кърджалийските пирамиди. По най-стриктен начин следвахме картата, любувайки се в същото време на пъстрия родопски пейзаж. Дали сме прекалили с любуването, дали въпросното село по бермудски е изчезнало, но така и не го намерихме. Впрочем в едната карта изобщо го нямаше. И волю-неволю, запътихме се към Кърджали. Добре че предварителната програма винаги надхвърля възможностите ни, та една пропусната спирка не е от значение – Родопите няма да избягат.
Кърджали не е тъй лъскав като Хасково, но пък не ти искат пари за паркиране. Така че спряхме срещу градския парк и решихме културно да обядваме в него. Което се оказа доста трудна задача. Опитвайки се да избегнем пищящите деца, се гмурнахме в залесената му част. Тя се оказа колкото залесена, толкова и осеяна с продукцията на стомашно-чревния тракт и отделителната система на парковите посетители. Повсеместно! Така че се върнахме в изходна позиция и се настанихме на масичка за пикник. Там пък бе осеяно с останките от храните и напитките, довели до гореказаната продукция. Затворен цикъл. Ама гладът не трае, та примирихме се. Пихме и по една бира сред майките с деца.
И така, заситили телесния глад, запътихме се да заситим и духовния. Към манастирския комплекс „Йоан Предтеча“.
Основан е около VI-VII в., известно е, че са съществували четири последователно строени църкви. Запазени са основите на най-старата, от VI в. Църквите са били в типично византийски стил, със силно атонско влияние. Храмът е един от най-древните в България, просъществувал от IX до XIV в. Той е бил епископско, а после митрополитско средище. Намерени са пет зидани гробници, една от тях затворена херметически. Именно в нея са били мощите на висш християнски духовник, с напълно запазен епитрахил, тъкàн със злато и необикновена украса, както и църковни мощи, зашити в платнен кръст. Очаква се в най-скоро време този епитрахил да бъде изложен в музея в Кърджали. По фасадата на възстановената църква „Йоан Предтеча“ могат да се различат останки от няколко храма, а останалата част е новоизградена.
На живо не е така впечатляващо, както звучи. Дворчето е много красиво и добре поддържано. Виждат се и най-различни останки, ама защо ли пък някой да напише от какво, от кога... Вътре в църквата има макет на манастирския комплекс – красив макет, навярно реалистичен макет, макет без нито един надпис.
Стенописите в църквата датират от IX-XIII в., понастоящем са реставрирани и паленето на свещи е забранено. Желаещите да запалят отиват в малко параклисче, долепено до нея, вероятно някоя от древните черкви. Ама и това кой да ти каже! Влизаш там, палиш свещта, а току под иконостаса ти се блещи косачката за трева. И туба с бензин. Изобщо, паметник на балканската култура... обявен с ДВ 67/1968 г.
Разходихме по един (забранен за преминаване) въжен мост над язовира. Забранен, но от него се разкрива разкошна гледка към водната шир и града.
Последната спирка за деня – Регионалният исторически музей на Кърджали. Не се доверихме на картата (или на уменията си да работим с нея) и решихме да питаме в бензиностанцията. За радост получихме невероятно точни указания, а за още по-голяма радост, успяхме и да ги запомним така че стигнахме безпроблемно.
Музеят е създаден през 1965 г. и се помещава в сграда, която сама по себе си е паметник на културата и е разположена насред малък парк с екзотични растения. Аз лично не съм посещавала по-хубав музей. Той е обединение от Археологически, Етнографски и Природо-научен музей, всеки от които има свой етаж.
На археологическия етаж видяхме някои от обектите, които бяхме посетили предните дни, видяхме и много обекти, които бихме искали да посетим. Не видяхме споменатия епитрахил, но ни показаха къде ще бъде разположен.
Най-интересна за мен беше етнографската част, жалко, че съм позабравила какво съм видяла. Особено ме впечатли една обувчица от папукчийската експозиция – толкова тежка, че самò по себе си ходенето с такива папуци е тежък физически труд. Друго, което не бях виждала – въглищарство. То е било характерен поминък за цялото родопско население през втората половина на XIX и първата половина на XX в. Въглищата добивали, като заравяли цепеници, затрупвали ги с пръст и ги овъглявали. Полученият продукт служел за разменна монета – срещу него получавали зърнени храни.
В друга зала, разбира се, имаше представени облекла и накити, имаше и изключително, изключително интересна експозиция на обредни хлябове, която задължително ще разгледам отново.
Природният музей също е много интересен – от фосилки, през ендемити, та до скъпоценни и полускъпоценни камъни. От тази експозиция за пръв път разбрах, което не е за хвалба, че има и черни щъркели. (Пишейки това на компютър 7 години по-късно, не мога да повярвам, че е истина). Най-дълго време прекарахме при камъните – лъскаво и шарено.
След като заситихме и духовния глад, внезапно почувствахме жажда за дрънкулки – лесно я утолихме в близкия сувенирен магазин. Прекарахме там почти толкова време, колкото в музея, а аз получих като дар красиви обици от опал – за благодарност, че съм организаторка и шофьорка на тази екскурзия.
После закупихме гориво за вечерта и – към базовия лагер. Все пак зърнахме един скален феномен – пътьом се отбихме до Каменната сватба.
