Ден 3, 30.08.2014: Крепостта Моняк, пещерата Утробата

Последен ден в Източните Родопи – поне за тази година. За днес имаме крепостта Моняк и пещерата Утробата.

Крепостта се намира близо до село Широко поле, на връх Шеста крепост над язовир Студен кладенец и е една от най-високо разположените в Родопите. Построена през XII-XIII в., тя е важна византийска крепост. Има защитена площ 50 дка и достъпът до нея е труден – на места скалите, от които обградена, са почти отвесни. Функцията ѝ е била да защитава прохода „Железни врата“, средновековния град около манастира „Йоан Предтеча“, както и селищата по поречието на река Арда. Първите сведения за нея са от времето на III кръстоносен поход (1189-1192 г.), когато латинците, посредством обсадна техника, успяват да я превземат, но я владеят за кратко.

В крепостта е имало гарнизон, а по време на военни действия в нея се укривало населението от околностите. Това е единствената крепост в областта Ахридос, която българският владетел Михаил II Асен не е успял да покори при похода му за отвоюване на района от Византия.

През 1206 г. твърдината е обсадена и превзета от латинците на връщане от IV кръстоносен поход (1202-1204 г.). Тук е коронясан вторият и последен латински император Анри. Неговият брат, Балдуин Фландърски, става първи император на Латинската империя две години по-рано, след като кръстоносците опустошават Константинопол, а той е коронясан в църквата „Света София“. През следващата 1205 г. обаче е пленен от цар Калоян в битката при Адрианопол, след което е затворен в крепостта Царевец – в Балдуиновата кула. Какво се случва с него по-нататък знаят само съвременниците му, до нас са достигнали легенди.

Външната стена опасва крепостта плътно откъм север. В западната ѝ част част е входът, с по една кула отляво и отдясно. Южната стена е била на няколко етажа, днес части от нея са запазени на височина до 7.8 м. На юг стената свършва при един непристъпен скален отвес, който поема функциите ѝ.

В най-високата южна част на платото е имало цитадела, във вътрешността на която е разположена сграда с квадратен план, чийто приземен етаж е вкопан в земята, навярно водохранилище. На запад под цитаделата е имало сграда, най-малко двуетажна, с измазани с хоросан стени. Предполага се, че на долния етаж е имало друго водохранилище, а над него – гражданска постройка. Открита е още една сграда с вкопан приземен етаж, която вероятно е била хранителен склад – в нея са открити множество разнообразни съдове. В близост до крепостта е намерен скален некропол. Гробовете са така изсечени, че отворът да е на нивото на терена. Явно са били затваряни отгоре, на някои от тях има и жлебове. Предполага се, че в тях са били погребани знатни особи.

Крепостта Моняк съществува до 1343 г., когато е превзета от Умур бег, емир на бейлика Айдън. Тя, както и поселищата в района, е опожарена и опустошена. Векове по-късно скелетите на нейните защитници са открити до входната порта – така, както ги е застигнала смъртта.

И така, вече сме в село Широко поле. Без никаква представа накъде да се насочим. В чудене и главоблъскане, неусетно стигнахме до края на селото... Въртяхме се напред-назад и накрая забелязахме една къща насред полето, а в нея – жена. Тя горе-долу говореше български, помисли малко и ни показа накъде да вървим. Само че ние не бяхме много убедени в нейните указания и слава богу. Защото ако бяхме я послушали, също като михаил-асеновите воини, никаква крепост нямаше да превземем. За наш късмет се появи един дядо, доста по-информиран, и ни прати в обратната посока. След още една попътна консултация с клиентите на местния хоремаг, вече бяхме напълно сигурни и смело поехме. (В последствие разбрахме, че отбивката за крепостта е от главния път и изобщо не е нужно да се влиза в селото, но точно в момент е в ремонт...).

Въпросният път е съвсем приличен, асфалтов и широк (де да го имаше по Михаил II Асеново време). На едно място стигнахме до разклонение с табела и решихме да оставим колата. Двукилометрова минавка! Или пък освежаваща разходка? Изминахме тези 2 км и видяхме табелата за крепостта. Оттук нататък продължихме по черен път, подходящ за високо проходими коли. А за пешеходците са нужни добре изолиращи подметки, защото чакълът е едър и безжалостен към изнежените градски стъпала. Иначе изкачването е доста плавно и приятно, освен това пътят се вие почти спираловидно и след всеки завой се открива нова омайваща гледка към язовира. А и с изкачването нагоре перспективата се изменя – отначало ни се струваше, че виждаме ту едно, ту друго езерце, а накрая се оказахме сякаш на остров, плаващ сред лазурно синя вода със златни отблясъци. Някъде по средата на пътя срещнахме туристи на теферич, но кашкавал-туристи – бяха дошли с кола.

Стигнахме до крепостта. Гледката от тази кота е наистина зашеметяваща (пряко и преносно), омагьосваща, спираща дъха. Накъдето да погледнеш – безкрайният язовир, а зад него, в далечината – червените, а и някои по-съвременни покриви на Кърджали. Вижда се и кръшният стан на Богородицата, показваща своя младенец на целия град. Дожаля ми за гарнизонните войници, които са били лишени от този пейзаж – виждали са само спокойните води на Арда...

Никак (приятно) зашеметяващо обаче не е състоянието на крепостта Моняк. Всъщност е депресиращо и разочароващо. Всичко е обрасло в трева и храсталаци – природата си взема обратно това, за което човекът не милее. За табели изобщо няма смисъл да отварям дума, а артефакти и камънаци са се размесили в едно цяло. Изобщо, положението е като в двореца на Спящата красавица към края на 99-та година сън. На входа, между двете кули, все пак имаше една килната табела, спомен от 2003 г., когато „обектът е бил облагороден“. Видяхме скалния отвес – той няма как да бъде занемарен – и предполагам е точно толкова страховит, колкото е бил и през XIII в. Видяхме още една табела – за цитаделата. Отпечатана на А4, сложена в джоб и закачена на един храст. Нищо чудно да е закачена от някой благороден посетител. Разпознахме водохранилището, но колкото и да обикаляхме, не открихме скалните некрополи. Сигурно са добре скрити в сянката на храсти и дървета, покрили скалата.

Не съжалявам за разходката до тази крепост, съжалявам, че крепостта е имала нещастието да попадне в крайна сметка точно в нашата държава. Държава, в която всеки, отъркал се за кратко о властта има палат – тук, че и в странство – но държава, която няма средства да запази културното си наследство. Защото това, че имаме един Перперикон не означава, че всички останали старини трябва да бъдат унищожени – целенасочено от хората или по силата на природните закони от самата природа.

На връщане, повлияни от вчерашното посещение в музея, се опитахме да съберем всяко лъскаво камъче от черния път. Те бяха твърде изобилни, което доста ни забави и предизвика остро недоволство от страна на стомасите ни. Хапнахме на паркинга. Там се оказа и чешмичка, та сипахме си и водица. Имаше масичка и пейки, около които беше такава отвратителна свинщина (да ме прощава благородното животно, ама „човещина“ означава друго), че за малко да пропуснем обяда.

И така, запътваме се от XIII в. през новата ера към IV хилядолетие преди нея. Не че сме наясно с маршрута. За късмет минахме през любимата бензиностанция. Явно и те са ни харесали вчера, защото веднага ни познаха. И младежът ни даде толкова точни указания, сякаш е работил като навигация. Успяхме да излезем от града, но беше толкова засукано, че без указанията му не бихме имали никакъв шанс. Минахме през Циганската махала – незабравимо! Разположена е терасовидно, на един склон, така че преминаващият да има да има възможност да види натурията във всяка една къща. Малко наподобява Несебър – Стария град, но вместо с рекламни табели, всяка къща е украсена с простряно пране. Разбира се, имаше и озвучаване, но не беше чалга. Беше си откровен кючек.

Измъкнахме се от града, видяхме успокояваща табела за Утробата, видяхме и табела за кръчмата, която щяхме да посетим след това.

Пътчето към пещерата се оказа колкото красиво, толкова и страховито. Със сериозна денивелация – ту нагоре, ту надолу и с още по сериозно криволичене – а наляво, а надясно. Не е никак широк, а на всичкото отгоре ту се движехме в тунел от дървеса – когато сме долу, ту над пропастта – когато сме горе. Не срещнахме ни село, ни кола, само чешми – до една с турски надписи на стария правопис. Поради всичките тези причини ни една от нас не можа да се наслади на гледките.

Стигнахме и се паркирахме – с известно затруднение заради тесния път. В момента, в който поехме нагоре, осъзнахме, че някак не сме изпипали днешната програма. Ходене след ходене, а не сме кой знае какви туристки, на всичкото отгоре това ходене обещаваше да е доста по-тежко от предходното. Слънцето също не ни облекчаваше. Оказа се обаче, че предвидливи и благородни хора са наслагали пейки и беседки през около 10 м. Всичките ги пробвахме. Питам се само дали някогашните жрици са се качвали с нашата скорост. Ако пък са ходели до светилището си всеки ден, какви ли изваяни нозе са имали...

Покрай цялата пътечка има горица – първо иглолистна, после и широколистна. По-право, рехава широколистна растителност, не гора, която никак не съумя да ни предпази от безмилостния пек.

Няма как отново да не спомена гледката. Поглеждаш надолу към тюркоазените води на язовира Кърджали и мигом те обзема желание хладните му вълнички да те обгърнат, да разхладят морното ти тяло. Поглеждаш на всички останали страни – тучните килими на Родопа във всички нюанси на зеленото. Поглеждаш нагоре – пламтящото августовско слънце сред лазура на небосвода, а весели облачета плават напред-назад. (Такива мисли минават през главата на човека, докато се преструва, че съзерцава природата, а всъщност не иска да признае, че се е уморил).

Определихме си по-дълга почивка на последната беседка, тъй като ни очакваше последен, но най-силен напън – почти отвесни са последните метри. Стените са изписани с имената на посетителите, но по симпатичен начин. Още Евлия Челеби разправя, че при посещенията си в разни тюрбета образованите посетители оставяли по един надпис на определено място, а простите хора носели някакъв дар. Така че освен същината на една постъпка, важен е начинът на осъществяването. Тук всичко беше с вкус и мярка – така де, тя простотията се среща най-вече в градовете, много рядко пристъпя из планините. Имаше графити и от чуждестранни туристи. Снимахме пейзажа, снимахме себе си, подписахме се и поехме.

Гледката, разкриваща се от тази беседка и днес, 7 години по-късно, е пред очите ми. Затова няма да кажа за нея нито дума.

Пещерата Утробата (Вулвата) е древно тракийско светилище, посветено на богинята-майка, създадено през XI-X век пр.н.е. Представлява процеп от тектоничен произход, допълнително изсечен до дълбочина 22 м. Той е ориентиран север-юг, като входът е от южната страна. На тавана има специален отвор, а под него се намира олтарът – висок около 1 м, оформен като женски детероден орган. Всеки ден в 12 ч. през таванския процеп навлиза слънчев лъч, който попада върху олтара. В течение на годината дължината му се увеличава – през август е 2 м, а през февруари-март достига до 22 м. Но само веднъж в годината, в деня на зимното слънцестоене, лъчът, символизиращ фалос, успява да проникне в отвора на олтара – утробата и да я оплоди, което символизира свещения брак на Слънцето с Богинята-Майка. През стените на пещерата се просмуква вода, която се стича по тях и се събира в малък басейн в подножието ѝ. Той никога не пресъхва, въпреки че районът е безводен. Така на едно място непрестанно съществуват четирите елемента – огън, земя, въздух и вода.

Турското наименование на пещерата е Такгардък кая – гърмящата или шумящата пещера. Наричали я така, защото отворът е издълбан така, че реагирайки на ниски мъжки гласове, по цялото протежение на пещерата се разнася звук, подобен на гръм.

Отдавна е известна тази пещера на местните от село Ненково. През март 1994 г. козарки я показват на учителя-спелеолог Минко Гумаров, който цели 8 години я пази в тайна.

Колкото по-нагоре се изкачваме, толкова по-реална форма добива пещерата. Накрая я виждаме цялата – просто една гигантска и вечна вагина си стои на върха на планината. Страховито и великолепно! Във вътрешността ѝ се влиза по дървена стълба, а древните как са влизали – идея нямам... сигурно Сабазий им е помагал с вълшебната си течност.

Вътре се оказа още по-страховито – всяка от нас се върна години назад – 39, 34, 14... След това, като горди притежателки на женски детеродни органи, се снимахме с Великата вулва. Неосъществения коитус го пропуснахме – за този ден той вече беше отминал.

Тръгнахме наобратно. Починахме в съзерцание за няколко мига и – беж надолу. Слизането се оказа доста по-лесно от качването. Срещнахме доста туристи, оплезили езици, но никак не можехме да ги успокоим.

По пътя към града ни се случи най-най-милата случка. Както по-горе споменахме, има много чешми (успяхме да снимаме най-грозната, разбира се). Около някои хората от околността са си направили кьошкове – маси, пейки, даже и места за цър-пър има. Та спряхме на едно такова място да се умием и да си сипем животворна водица. Малко след нас пристигнаха две коли с местни, които се канеха да си правят мохабет в беседката. Един от тях се приближи към нас и внимателно ни попита: „Ние да не ви пречим?“. Кой българин би постъпил така...

Единодушно решихме да приключим с културно-образователната програма и да се отдадем на наслади. Още повече, че на идване си заплюхме мястото, ако помните. А мястото представлява архипелагче от заведения на брега на язовир Кърджали, доста популярно сред транзитиращите гастарбайтери. Всички заведения са корабчета. Избрахме едно и се настанихме на горната палуба. Над водата и под слънчевите лъчи – вече не така жарки, а нежни и приятни.

Във водата цареше голямо оживление – рибарски лодки, водни ски, пикиращи чайки... А как ми се прикъпа! Ама не позволяват, а и неопрена си не носех. Така че снимах един воден скиор и се съсредоточих над пивото си. Интериорът на корабчето е доста забавен – толкова много дрънкулки на едно място не бях виждала. Логично, те са с рибарска насоченост – риби, мрежи, рапани, еднокрак пират в цял ръст и прочее.

Хапнахме много-много вкусно, така и пийнахме и потеглихме към Лагера. И към вечерята, този път заслужена – доста бяхме походили.

На другия ден...

Останахме две – третата отпраши към Бургас. Пътьом решихме да посетим Асеновград с крепостта му и Бачковския манастир. Голяма грешка! Не стига че беше неделя и бълбукаше от народ, но и тези забележителности на мен ми донесоха само разочарование.

Асеновата крепост съм я посещавала преди години – 5-6-7, нещо такова. Разликата между тогава и сега е, че са направили платен паркинг, будка с билети и сувенирни боклуци, а от една колона говорят безспир – но от казаното нищо не може да се научи. Рекламен бълвоч. Иначе самата крепост е точно толкова реставрирана, колкото си беше и преди.

В манастира беше още по-неприятно. По целия път към него е пълно със сергии, затрупани с ненужни вещи. Кирковски пазар и Битак наедно. Къде си, Иисусе, да изгониш търговците и от двата храма...

Все пак има и положителна страна – посетихме магерницата на манастира, в която не бях влизала. Пред нея нямаше опашка, докато пред църквата се извиваше една, дълга десетина метра и повече. Всъщност нямаше нито един желаещ да я посети. Може би защото се плаща?

Самата столова е огромно помещение, цялото заето от грамадна, може би 20-30 м дълга каменна маса, с по една пейка от двете страни. Но това, което ме впечатли, бяха изрисуваните стени и таван над нея. Освен всевъзможни светци от Новия завет, както и действащи лица от Вехтия, най-неочаквано се появяват и древногръцки философи – Аристотел, Сократ и др. Разбира се, всички са подредени в строг хронологичен ред.

Иначе всичко останало и в манастира си е постарому – кози ни в клин, ни в ръкав, кокошки, котки...

След като приключихме с духовните изживявания, направихме лека разходка по една от близките екопътечки и стигнахме до полянка с водопадче. По-младата от двете се поплацика из гьола, даже над водопада се качи. Мен ме беше срам. Обядвахме и хванахме пътя към неизбежния софийски смог...

Ден 2