Ден 3, 02.09.2015: крепостта Мезек, Телевизионната кула, гробницата Мезек
Крепостта Мезек е една от най-добре запазените крепости по нашите земи. Стените ѝ ограждат площ от около 6.5 дка, вътрешността е с форма на неправилен четириъгълник с размери 110 м на 60 м. Построена е към края на XI и началото на XII в, по времето на Алексий I Комнин и е използвана до падането на района под Османска власт. Служела е за замък или за пребиване на гарнизон.
Най-интересно устроена е кулата, разположена в югозападния край, която е най-голяма и най-добре запазена. Имала е три етажа, горните два с бойници. Отворени са към вътрешността и имат кръгов обстрел, така че са осигурявали защита дори врагът да проникне в укреплението.
Крепостта е с много важно стратегическо разположение – намира се на 150 км от Филипополис и Дедеагач, а от София и Цариград – на 300 км. Като гранична стражева крепост е охранявала териториите между Марица и Арда. Това води до предположението, че е построена върху останки на по-старо отбранително съоръжение. Но какво е било то и кой го е издигнал, може само да се гадае. Възможно е там да е имало твърдина, построена от племето хебри, създали по долното течение на Марица своята Хебрика. А може би от някое тракийско племе – като спирка на древния Път на коприната. Според друга догадка, крепостта е била спирка на мизите, които през VII в. пр. н. е. се преселват от Мала Азия в Европа, може би от тях дори Мезек получава името си. Вероятно е да се е извисявала над светилището-гробница на одриските царе през VI в. пр, н. е. или пък да е била военен форт по време на римското владичество на Балканите.
Самото селище Мезек е заселено от дълбока древност. Освен че се намира в плодородната Маришка низина, то е в близост до използвания векове наред път, свързващ Европа с Мала Азия. Може би оттам идва и името му: meze – межда, среда, макар че в миналото селото се е наричало Музак, което според Богдан Филов означава музей.
Друг важен фактор за заселването на района е водата. От последните склонове на Родопите бликал пълноводен извор, който осигурявал вода на жителите. Според легендата той имал стопанин, който живеел на връх Дервишка могила в Сакар планина. Веднъж годишно той идвал тук и принасял жертва и затова напролет водата се обагряла в бледо червено. На този връх са открити останки от тракийска крепост и голямо селище около нея.
Освен че е една от най-добре запазените през вековете крепости, Мезек е и добре поддържана в наши дни, а това е рядкост. С окосена трева, места за отдих, дори за пикник, обяснителни табели, има дори и атракцион, който обаче не работеше. Освен стените са запазени и помещенията, които са се намирали в тях, а в кулите има стълба, която води до най-високата част – за да видят туристите какво всъщност е бойна кула.
Както обикновено, бяхме единствените посетители. Явно никой не е очаквал да има такива, защото на излизане се оказа, че се плаща вход, но младежът, който го събира, си спестил един час от работното време. Та така минахме гратис, а като бонус ни препоръчаха да се качим до Телевизионната кула на връх Шейновец – ей тука, на десетина километра.
Ние, без много да му мислим, прегърнахме идеята и тръгнахме.
Всяка година като си тръгваме от Родопите си мисля, че съм видяла най-страшните и тесни пътища, но на следващата разбирам колко съм била заблудена. Засега пътчето за Телевизионната кула на Мезек държи първенството – еднолентов път с двупосочно движение, от едната му страна скала, от другата – бездна.
Освен Телевизионната кула, на върха има паметник на загиналите в Балканската война, както и бункери от ВСВ.
Треперенето по пътя насам напълно си струваше и бих го повторила без да се замисля: гледката от това място е просто опияняваща. 360 ° красота, планини и поля, които приковават погледа. Величествена природа, която не може да се нарисува нито с думи, нито с четка и боички, нито може да се заснеме. Може само да се запечата в паметта завинаги. (Е, все пак без снимки не минахме).
След природата се насочихме към човека и по-точно към построените от него бункери. Грозота, неописуема с думи, както красотата по-горе. Целта ни, разбира се, беше да влезем вътре и да видим какво е. Два бяха затворени, а до третия водеше обрасла и трънлива пътечка. Е влязохме... И на по-гадно и потискащо място не съм била, само това ще кажа. Обаче – експириънс...
На връщане нямахме късмет и срещнахме няколко камиона. Обаче шофьорите са много изкусни в разминаването, така че просто изчаквахме те да ни заобиколят.
И така, от войните на XX век се запътихме към живота (и смъртта) през миналото хилядолетие – гробницата Мезек. Пътьом се огледахме за някоя винарна – нещо, с което селото е известно в наши дни, но не ни провървя (или не бяхме достатъчно мотивирани – нали самите ние винопроизвеждаме).
Гробницата Мезек е открита съвсем случайно през 1931 г.
Мезек е най-голямата куполна гробница от микенски тип, открита в Тракия, и е запазена изцяло в оригиналния ѝ вид. Тя е ориентирана в посока изток-запад с вход откъм изток. Изработена е от големи, добре обработени каменни блокове, свързани с железни и дъбови скоби, суха зидария. Общата дължина на гробницата е 29.95 м. Дромусът (коридорът) е дълъг 20.65 м, широк 1.55 м и висок 2.40-2.60 м. От него се влиза последователно в две камери (предверия) с правоъгълен план, първият затварян с каменна плоча, а вторият – с еднокрила каменна врата. През двукрила бронзова врата с декоративна релефна украса се достига до толоса – кръгла камера с кошеровиден купол. Тук има каменно легло с две странично разположени урни, а куполът е изрисуван с ловни сцени. Гробницата е използвана многократно, в нея има следи от поне 4 погребения. Открити са множество предмети – златни, сребърни, бронзови, железни, стъклени фаянсови, чиято изработка се датира от IV-III в. пр. н. е.
Подът на помещенията е покрит с два реда каменни плочи, разположени един над друг. Втората настилка покрива останки от женски погребения с трупоизгаряне. Тук са намерени забележителни златни накити с филигран, както и сребърни монети на Александър Велики. Въпреки че многократно е ограбвана, в гробницата са намерени редица предмети – нагръдник от желязо, сребро и злато, бронзови и глинени съдове, бронзов канделабър, украсен със статуетка на танцуващ сатир.
Гробницата в Мезек ни посрещна по напълно неочакван и чаровен начин – с прекрасни триизмерни картини на асфалта по пътя към нея.
Малко за стрийт арта (можем да го наречем и улично изкуство, но не звучи така модерно...). Този вид изкуство се развива на открити обществени места и има множество проявления: традиционните графити, скулптура, шаблонни графити, стикерно изкуство, плакати, видеопроекции, артинтервенции, пърформанси и т.н.
През 1942 г. Килрой, работник във фабрика в Детройт, започва да поставя надписа „Kilroy was here“ на всеки сандък с бомби, произведен в нея. А войниците в Европа го възпроизвеждат на всяка стена, устояла на бомбардировките.
През 50-те и 60-те години на миналия век по стените на Филаделфия започват да се появяват различни надписи – техен автор е Cornbread, заедно с Cool Erl и Top Cat.
Към средата на 60-те години простите първоначално надписи се превръщат в сложни и заплетени върволици от букви, които в последствие получават названието tag. Към края на десетилетието новата мода напуска пределите на града и достига Ню Йорк. Там претърпява бурно развитие: не след дълго всичко е покрито с надписи – стени, сгради, вагоните на метрото...
Във всеки район на града се изявяват различни артисти, наричани райтъри, които маркират територията си, подписвайки графита. За пръв път към името си и номера на улицата добавя Julio 204. Първият, добил популярност извън пределите на квартала си е Taki 183 – той оставя безчет произведения и вдъхновява много последователи.
Стрийт изкуството продължава бурното си развитие, а през 1972 г. дори се стига до „война“ между райтърите – водена, разбира се, чрез произведения на изкуството. Така се зараждат „графитите“, термин, използван и до днес.
Най-накрая, през 80-те години на XX век, стрийт модата предизвиква интерес у представителите на традиционното изкуство – културни институции, критици, галерии. Проведени са забележително количество изложби, където младите творци в крайна сметка получават признание.
През 1982 г. американският художник Кърт Вернер започва да създава картини върху асфалт в Рим, а през следващата година развива нова форма на това изкуство – анаморфна или триизмерна. През 1984 г. новаторството му е документирано във филма „Шедьоври от тебешир“ на НГ.
А ние бяхме приветствани от триизмерни тракийски богове и герои, надвишаващи човешки бой. Наслада за сетивата, свръхестественост за душата. Минахме покрай царе и военачалници, митични същества, а накрая Орфей и Евридика ни поканиха в царството на отвъдното.
Върнахме се за малко в действителността, за да си купим билетчета. Други посетители нямаше.
До входа към гробницата се придвижихме през шпалир от картини, даващи представа за тракийския бит и култура, божества и вярвания, военни, ловни и ежедневни сцени. Оригинално, образователно, красиво.
Годината е 1908, а територията на Мезек е все още в чертите на Османската империя. Бай Кольо, местен селянин, оре нивата си. Попада обаче на нещо твърдо, което спира работата му. Изравя го и остава смаян – срещу него стои и го гледа огромен бронзов глиган. Фигурата е напълно реалистична, с дължина 108 см, височина 80 см, тежи 150 кг. Очите са изработени от цветни камъни: жълт и син.
Голямата тежест навежда нашия герой на мисълта, че в глигана е скрито имане, затова счупва муцуната на животното. Нищо. Неясно как, навярно с чужда помощ, успява да го премести в дома си, където му счупва и краката, но отново нищо не намира. Глиганът престоява известно време заровен в двора на селянина. В някакъв момент обаче, на чашка ли, в миг на откровение ли, бай Кольо споделя за притежанието си с комшията. Онзи се зарадвал, казал, че уж познавал някого си от България, на когото да продадат старината. Следват няколко опита фигурата да бъде пренесена, всички неуспешни по една или друга причина. И така, сега глиганът е в Археологическия музей в Истанбул, а негова гипсова отливка има в Хасковския музей.
Влизаме в гробницата, а там ни обгръща здрачен хлад и мистицизъм. От нечия уста се отронва искам да остана тук завинаги, вероятно защото навън е 35°С. Всъщност мястото е доста приятно. Нищо чудно, че траките са посрещали смъртта с песни и танци, виждайки такова красиво, нелишено от нищо последно жилище.
С това пътуването ни в Родопите за 2015 г. приключва. Хващаме пътя към София.
