Ден 2, 01.09.2015: крепостта Лютица, вила Армира
Крепостта Лютица, известна още като „Мраморният град“ и „Цитаделата на Калоян“, е паметник на културата с национално значение. Намира се на 10 км югозападно от Ивайловград. Тя е съществувала от IX до XVIII век, а археологическите находки показват, че е хълмът, на който е издигната, е обитаван и много преди това. Градили са я предимно от мрамор, тъй като в районът е богат на този материал. Била е многократно разрушавана и построявана отново, настоящият си вид е добила през XII-XIII век. Крепостта е добре запазена, по което може да си съперничи с Мезек и Маточина.
Предполага се, че това са останките на споменавания в летописите голям и богат средновековен град Лютица, епископски (IX-XVII в.) и архиепископски (XVII-XVIII в.) център, играл важна роля в българската история, особено по времето на цар Калоян (1197-1207 г). След края на XVIII в. крепостта губи значението си като фортификационно съоръжение, жителите ѝ я напускат и основават с. Лъджа около близките минерални извори.
Крепостта заема площ 26 дка, има 12 кули – 1 осмостенна, 2 кръгли и 8 правоъгълни. Стените са в много добро състояние, на места със запазена височина до 10 м. Във вътрешността има цитадела (донжон), открити са 2 църкви, щерна с диаметър 4.6 м и жилищни сгради.
Сред най-значимите находки са: изключително рядка монета на Йоан IV Палеолог, сечена като специална емисия „базилеуси“; керамика, идентична с тази в Плиска и Преслав; ритуален бронзов боздуган и бронзова шпора с изображения на 6 дракона и шип, оформен като седми дракон; златен пръстен, предполагаемо сарафски, за измерване на злато. Наскоро в крепостта бе открит изключително рядък оловен печат на византийската императрица Ирина (Йоланда) Монфератска Комнина Дукена Палеологина, съпруга на Андроник II Палеолог.
Разкрит е и гроб на един от епископите – погребан седнал, облегнат назад, а ръцете му – плътно притиснати под брадичката. В дясната му ръка – разкошен посребрен кръст.
Посока – Ивайловград. Тръгнахме рано сутринта и през целия път се наслаждавахме на планинската омара (както знаем от кръстословиците – изпарения при хубаво време). Пътят е живописен – криволичи по извивките на Родопа планина, издига се и се спуска заедно с нея. Наслаждавахме се на красотите, без да се разсейваме – в страхопочитателна тишина.
В Ивайловград имаше ремонти, което леко ни затрудни с ориентацията, но в крайна сметка се справихме. Намерихме и указателна табела: „крепост Лютица – 7 км“. А приятната прохлада от сутринта вече бе погълната от лятната жега – 37 °С. След кратко колебание, все пак тръгнахме.
Тази табела беше първата, беше и последната. Така че се наложи да се ориентираме по усет – по маршрута има доста черни пътища, които водят в разнообразни посоки. А следа от човешко присъствие – нулева.
След около километър нещата се промениха, когато пред нас изникна манастирът „Св. св. Константин и Елена“. Полянката пред него косеше пазачът, който ни поразказа едно-друго и ни увери,че сме на прав път. Както и че няма да ни е лесно, но ще се справим.
Манастирът е основан през XVIII век, бил е мъжки. Разрушен е от кърджалиите и възстановен през 1872 г. Сега от него е запазена само манастирската църква. Обособени са помещения, в които могат да преспиват поклонници, има и вътрешно дворче с печка – да готвят и да се хранят. Вода няма. Но все пак са построили вътрешен клозет и баня.
Някога не е било така луксозно. Освен сегашната каменна ограда, около манастира е имало още две: между първата и втората са спели поклонниците, а между втората и най-външната – животните.
Голям празник за църквата е Малка Богородица.
Църквицата е съвсем скромна – подът е циментов, има само една старовремска дрипава пътека по средата. Дори оригиналните икони не са тук, тъй като охрана няма, а мястото е напълно безлюдно.
Поседнахме за 3 минути на пейката в дворчето и, събрали сили, поехме смело напред. И нагоре.
Пътят беше
мъчителен. Слънцето злобно напичаше,
от дървета нямаше и помен, нито облаче
изплуваше на небосклона. Последният
километър беше най-труден – цели 30
минути ни бяха нужни, за да го преодолеем.
Други туристи нямаше, нито каквито и да
било хора. Натъкнахме се само на един
самотен мотоциклет, при това с пистово
возило. Как ли е стигнал до тук? Колко
ли пари ще остави после при автомонтьора?
Най-накрая сме горе, тук е и мотористът. Явно се е притеснил за здравето на машинката си и се е качил пеша. Полюбувахме се на гледката – прекрасна, като всяка гледка от птичи поглед и тръгнахме на обиколка. Никак не стана ясно кое какво е и както винаги, табели нямаше. Имаше обаче обилна растителност, превзела напуснатата за пореден път крепост. Не става ясно и дали работата по обекта е временно преустановена или завинаги изоставена...Приседнахме да хапнем под една дебела сянка. Айранът, с който се бяхме снабдили (местна марка) се оказа мноооого вкусен. Явно тук, близо до Турция не пестят материала, както не го пестят и в самата нея.
Продължихме обиколката. От всички находки видяхме само щерната и една злощастна табела за цитаделата. Възкачихме се на крепостната стена. Видяхме цялата околност като на длан.
Пътят надолу се оказа по-лесен от пътя нагоре. Поне в началото така изглеждаше. Защото явно една и съща хитрина не се получава два пъти. В навечерието на пътуването ни бях замразила водата в шишето и така вчера цял ден имахме студена водица. Реших да направя същото. Но явно камерата в къщата ни за гости е като за промишлени цели и сега имахме бутилка с парче лед в нея. И 7 км безмилостен пек. Измъчвани от жега и жажда, разквасвайки чат-пат устни с по някоя размразена молекула вода, със сетни сили стигнахме манастира. Срещу него има вековен дъб. А под сянката на бука – чешма!
Е, по-вкусна вода не бяхме пили!!!
Нащракахме се под, около и върху бука, също до чешмата и под водата и се запътихме към вила „Армира“. С трепет в сърцата, защото не знаехме дали не ни чака още ходене.
Уникалната римска вила Армира е открита случайно през 1964 г. при строителството на язовир край Ивайловград. Наречена е така по името на малката рекичка, край която е построена.
Това е най-богатият частен дворец от римско време, разкрит в българските земи. Построен е през втората половина на I век от виден тракийски аристократ в поземленото му владение. Внушителната двуетажна сграда заема площ от 2132 кв.м. – с панорамна тераса, хипокауст и множество помещения – само на първия етаж има 22, разположени около басейн 11 м на 7 м. Вилата е била многократно разширявана и преустройвана. Скоро след построяването ѝ в нея е създадено художествено ателие за обработка на добивания в околностите искрящ бял мрамор, в което били канени от град Афродизия в Мала Азия, прочут със скулптурната си школа. В началото на III век на изток е пристроен триклинум (просторна зала за гости) с прилежащите му сервизни помещения.
Постепенно вилата се превръща в истински римски дворец. Целият първи етаж, включително басейнът, е бил облицован с мраморни плочи и пана. Особено ценна е мозайката от господарската спалня, която изобразява един от собствениците с децата му – единствените портрети върху мозайка, намерени у нас досега. Интерес представлява и мозайката в триклинума – с Горгона Медуза, символ, който се среща често в декорацията на вилата.
След близо 3 века разцвет, вилата е опожарена и разграбена през втората половина на IV век. Разрушаването ѝ се свързва с голямото опустошение в околностите на Адрианопол през 378 г., когато римската армия, командвана от император Валент, е разбита от готите. Каквото не е успял да свърши човекът, направила го е природата – вилата е окончателно унищожена при опустошителното земетресение през същия век.
Оказа се, че не ни чака ходене, слава богу. Замислям се, във връзка с което, че колкото по-трудно достъпен е един обект, толкова по-бързо запада. Явно хората просто ги мързи. Вилата, до която води чисто новичък асфалтов път, е в прекрасно състояние. Даже имаше и посетители (освен нас). Е, едните бяха някакви фолкдиви/плеймейтки, които просто си платиха да се снимат и си отидоха – без дори набързо да обиколят. Но това е още по-добре за обекта – плащат, без да амортизират.
Дори малкото, запазено от двореца, изглежда разкошно и внушително. Какво ли е било усещането, когато е сияел в цялото си великолепие? Широки, просторни стаи, богато украсени с изкусно изрисувани плочки, подово отопление, басейн.
Много интересен закон е имало по онова време – такова имение можели да имат само римски граждани, и то навършили 30 години. Освен това ако не се грижат за него – за което редовно се следяло – то бивало отнемано в полза на държавата.
Най-много ни хареса басейнът. Толкова много ни хареса, че попитахме за функциониращ басейн, в който да се изкъпем. Оказа се, че има – за огромна наша радост. Така че се разходихме из двора на двореца – имат си зеленчукова градина в него, не знам дали е от римско време – и към водатааааа.
Страхотен завършек на днешния ден – в прохладната вода след уморителната разходка!
