Ден 1, 31.08.2015: Тракийският пантеон, Кромлехът край с. Долни главанак, меандрите на река Арда
Нетърпеливото очакване най-сетне приключи – настъпи времето за ежегодната ни опознавателна екскурзия из Родопа планина. Тази година още пò на изток.
Пътуването мина нормално. Изложихме се накрая, когато някак си успяхме да изберем най-разбития път към Маджарово – от Харманли. Но не ни е за пръв път, преодоляхме препятствието.
Маджарово е вторият най-малък град в България (по-малък от него е само Мелник), въпреки това е общински център. В него, общо взето, няма нищо за гледане. Но, слава богу, имаше нещо за ядене. И за пиене. Подкрепихме се и се информирахме за забележителности – насочиха ни към центъра на лешоядите.
Пътьом се отбихме до Тракийския пантеон.
След края на Балканската война, между съюзниците възникват конфликти – типично в балкански стил, което става причина за Междусъюзническата война. Турция се възползва от ситуацията и нарушава Лондонския мирен договор, завземайки новоосвободените български земи в Източна Тракия. България, оказала се във война с всичките си съседки едновременно, е принудена да изтегли войските си от турската граница, оставяйки населението в окупираните територии без никаква защита.
Особено тежка е съдбата на българите в Източна Тракия, които са подложени на масово изтребление. За да защитят сънародниците си, Димитър Маджаров и Руси Славов организират чети. Благодарение на тях над 20 000 души са преведени на българския бряг на р. Арда и по този начин спасени от сигурна смърт. Не всички обаче оцеляват – недалеч от с. Ятаджик бежанската колона е нападната из засада от башибозук и низам, избити са 2000 души.
В памет на загиналите е издигнат Тракийският пантеон-костница с параклис и паметник. Там почиват издирените останки на загиналите при най-големия погром над българите в Източна Тракия.
Село Ятаджик се нарича така до 1912 г., когато е преименувано на Дупница, а от 1959 г., в знак на признателност към Димитър Маджаров носи неговото име – Маджарово. Град е от 1974 г.
В България има голямо птиче разнообразие – 70% от всички птици в Европа могат да видят и у нас, а от 38-те грабливи птици, обитаващи континента, 36 се срещат и тук. Над българското Черноморие минава вторият по значимост миграционен път – Via Pontica, през този въздушен коридор милиони птици ежегодно прелитат до Африка и назад.
Интересно е, че до седемдесетте години на миналия век грабливите птици са смятани за вредни, а унищожаването им е било поощрявано. Резултатът – нови страници в Червената книга.
„Лешояд“ е сборно название на птици от различни родове на сем. Ястребови (Accipitridae) и е свързано с хранителните им навици. В България има 4 вида, и четирите защитени, но не всички гнездят тук.
Черен лешояд (Aegypius monachus; картал, скален орел). Дължината на тялото му е 110-115 см, размахът на крилете – 250-285 см, тежи 6.3-11.5 кг. Птиците гнездят по дърветата, женската снася само едно яйце, което мътят и двамата родители. Хранят се с трупове на домашни животни. Половата зрялост настъпва на 6-7 години, а продължителността на живота им е около 20 години, но в изолирани случаи може да достигне до 30-40 г. У нас не живеят постоянно, но идват да се хранят птици от колонията Дадя в Северна Гърция.
Впрочем всички лешояди са моногамни.
Брадат лешояд (Gypaetus barbatus). Дължината на тялото му е 95-105 см, рамахът на крилете – до 280 см, тежи 5-7 км. Гнезди по скални масиви в планините, край обширни открити пространства. Близо 85% от храната му са кости, но яде също и едри птици, зайци, костенурки. Женската снася 1-2 яйца през 4-5 дни, но обикновено отглеждат само едно малко. Птиците достигат полова зрялост около седмата година, но към размножаване пристъпват едва на 10-12 годиишна възраст. Смята се, че брадат лешояд в България няма от 60-те години на миналия век – заради бракониерство и отравяне. Брадатите лешояди са много придирчиви към своите партньори. Затова фактът, че единствените представители на вида у нас са сформирали двойка (макар и с помощта на Зелени Балкани), е повод за огромна радост. Очакването е продължило 8 години. Птиците били настанени в Спасителния център за диви животни – Стара Загора през 2008 г. с надеждата след време да отгледат малки. Женската е ¼ критянка и ¾ азиатка, а мъжкият – изцяло с азиатски произход. Днес, 12 години по късно, семейството все още живее в Спасителния център и е дало живот на 5 лешоядчета, освободени в природата.
В момента в Спасителния център, в компанията на чешкия брадат лешояд, живее брадатата лешоядка Ради. Надяваме се те да се харесат и също да създадат семейство, а някой ден брадатият лешояд отново да стане част от нашата красива природа.
Белоглав лешояд (Gyps fulvus). Дължината на тялото му е 95-110 см, размахът на крилете – 230-265 см, тежи около 7 кг. Гнезди в колонии (до 10-12 двойки) в големи скални комплекси. Храни се с трупове на домашни и диви бозайници, у нас е организирано и захранване. Щом птиците забележат храната, един лешояд – обикновено най-силният, се спуска към нея, а другите го следват. Могат да бъдат наблюдавани и сбивания за плячката.
Женската снася едно яйце, което мътят и двамата родители, а малкото напуска гнездото след 3 месеца.
През миналия век у нас птицата се е смятала за изчезнал вид, но през 1978 г. край язовир Студен кладенец е забелязана малка колония с 1 двойка и 17-18 птици, недостигнали полова зрялост. На мястото е обявен резерватът „Вълчи дол”, а през следващите години започва и целенасочено захранване на птиците. Създадено е и Българското дружество за защита на птиците (БДЗП). Благодарение на приложените мерки, по поречието на р. Арда вече има над 50 двойки. Започнати са действия и по разселването на птици – в Котленската планина, Сините камъни, Централния балкан.
Египетски лешояд (Neophron percnopterus). Древните египтяни го смятали за свещена птица, дори имали знак с египетски лешояд в писмеността си. Символизира плодовитостта, майчинството, родителските грижи и магията.
Според древна легенда скалният орел отвлякъл пророка Мохамед в гнездото си, но само египетският лешояд дръзнал да се притече на помощ и с хитрост и ум го изтръгнал от ноктите на похитителя. За благодарност Пророкът го дарил с бяло оперение и вечен живот.
В Гърция го смятат за предвестник на пролетта, а селцето Афитос на Халкидики е прочуто с многобройните скулптури и чешми с изображения на египетски лешояд.
Египетският лешояд е най-дребният от четирите вида в Европа. Дължината на тялото му е 60-70 см, размахът на крилете – 150-170 см, тежи едва 1,6-2,5 кг. Храни се предимно с мърша, понякога и с дребни животни – жаби, охлюви, костенурки, щраусови яйца.
Слави се със своята интелигентност: той е сред малкото животни, които си служат със сечива – например за да разчупи щраусовото яйце, използва камък.
Половата зрялост настъпва на 4-5 години, женската снася 1-2 яйца, мътят и двамата родители.
Египетският лешояд е типичен далечен мигрант. Младите и възрастните птици започват миграцията през септември, организирайки малки групи. Движат се предимно над сушата, избягват големи открити морски пространства. По пътя, който продължава 30-40 дни, образуват големи струпвания на места с изобилие на храна, например сметища или площадки за подхранване.
Пътуването завършва в Африка. Една от най-популярните „зимни квартири” е Сахел – южно от пустинята Сахара. Тук египетските лешояди са се сприятелили с местните – хранят се насред селата и градовете, а нощуват на групи по скали и електрически стълбове. Други „зимни квартири” има в Етиопия и Судан, а нашите (балканските) мигранти прекарват зимите си в Чад.
Миграционният път е 4000 км. в едната посока – същинско изпитание за младите и неопитни птици. Затова те остават в Африка и се завръщат у дома (ако приемем, че не Африка е техният дом) на 2-3 годишна възраст.
Египетският лешояд е една от птиците с най-бързо намаляваща популация. В България е вписан в Червената книга. Понастоящем у нас има 27 двойки, от които 22 са мътили, а 19 са успели да отгледат поколение. Като резултат през 2015 г. 27 млади лешоядчета от България и Гърция са напуснали гнездата си. Успешен полет!
Преди да посетим музея на лешоядите край Маджарово се покатерихме до къщичките за наблюдение на птици. А те функционират така: прозорците им гледат към скалите, на които се хвърля храната, която, естествено, привлича лешоядите. Времето беше „идеално” за катерене по стръмни пътеки – 35-36°С. Тъй като нямахме бинокъл, нито тръба, успяхме да се полюбуваме само на живописната река Арда.
Музеят, макар и разположен в една-единствена стаичка, е страхотен. Има макети на гнездата на всеки един от видовете лешояди, както и схема на храненето им. Всеки един вид се храни с различна част от животинския труп, в зависимост от силата и анатомичните му характеристики. Мускулите и сухожилията са за едрите лешояди, които имат силата да разкъсат трупа, за по-дребните остават меките тъкани и костите. Интересно е също, че лешоядите не могат да носят плячка в ноктите си, така че, след като са се нахранили, отиват в гнездото, повръщат и така хранят малките си. Т.е., лешоядчетата получават сготвена храна.
Научихме и по какъв начин лешоядите се справят с дългите полети. Първоначално, ползвайки въздушните течения, се издигат вертикално нагоре, след което „по инерция” продължават хоризонтално, постепенно спускяйки се надолу. И после пак от начало. Изумително!
И накрая – какво застрашава лешоядите. Никой няма да се учуди, че всички опасности идват от човека: неразумното (и незаконно) използване на пестицидите, кабелите, по които протича токът, ветрогенераторите, които ползват същите въздушни течения като лешоядите. И разбира се, самият човек – бракониерство, отрови, безпричинна жестокост...
Най-сладурското нещо в музея нямаше нищо общо с лешоядите – птичи телефон. Набираш номера на птицата, която искаш да чуеш и тя ти отговаря! Супер!
Всъщност, имаше нещо още по-сладурско – екскурзоводката ни. Младо момиче, студентка, което очевидно си вършеше работата с огромно удоволствие. Дори ни препоръча кои други места да посетим в Източните Родопи, само дето те вече бяха в плана ни.
След музея – практическата част: наблюдение на птиците с бинокъл и тръба. След немалки усилия (предизвикани от неопитността ни в работата с тези прибори), успяхме да видим няколко лешояда в полет, както и един в гнездото му.
Непредвидените приключения се оказват най-страхотни!
По пътя за Маджарово бяхме успели да подминем един от набелязаните обекти, така че се наложи да се върнем, т.е. да изминем едни безсмислени 15-20 км, ама карай, нали на разходка сме тръгнали.
Кромлехът при с. Долни Главанак. Датира от VIII-VI в. пр.н.е. и представлява мегалитно съоръжение – примитивен каменен календар, състоящ се от няколко вертикални пирамидални каменни блока, образуващи неправилен кръг с диаметър 10 м. Самите блокове са високи 1,2-1,5 м, средна ширина 1 м и дебелина 0,5 м, поставени са директно върху скалната основа, без да са правени специални дупки за тях. Стабилни са поради подходящата им форма, а някои са укрепени с по-малки камъни. Разположени са на приблизително равни разстояния един от друг, около 90 см. Запазени в изправено положение са 9 от тях, 3 са паднали.
Комплексът е функционирал дълго време – изграден през ранно-желязната епоха, религиозни обреди са били изпълнявани и през късно желязната, а има и находки от Средновековието.
Счита се, че Кромлехът отразява орфическия мироглед, имал е обредно предназначение и само посветени жреци са имали право да влизат в него.
Кромлехът
се намира близо до с. Долни Главанак.
Може би някога е бил популярен, защото
има изоставен туристически информационен
център. Посетители нямаше, но ние си
намерихме спътник – едно кученце (за
да не кажа кучка), вероятно от селото,
но подирило тук уединение. Е, явно
примирена, че няма да го намери, тръгна
с нас. Захранихме я със сандвичите си и
тя, добила нови сили, остана с нас до
края на разходката.
До кромлеха се стига до специално изградена алея, постлана с чакъл. Постарали са се хората, напразно, както се оказва. Минава се и през приятна на пръв поглед горичка, в която едва не ни изядоха живи рояк суперагресивни мухи.
Заснехме се като едни орфистки жрици насред олтара, заснехме и един с от скорошните ни познайници – лешояд, рееш се над кромлеха и поехме наобратно. Спътничката ни получи още 2 сандвича и си взехме сбогом.
Смята се, че Маджарово е разположено на мястото на отдавна нефункциониращ вулкан, изригвал преди повече от 35 млн години. Вследствие на това скалите около града крият в недрата си над 16 вида ценни минерали. Това е причината за образуването на неповторимите меандри на река Арда. Впрочем тази река е забележителна. Извира от връх Ардин в Родопите, тече, образувайки красиви меандри, осигурява вода за 3 от най-големите ни язовири и след 250-километровите си странствания се влива в Марица на гръцка територия. За любителите на бакърен загар осигурява златисти пясъчни плажове, а за смелчаците – по-кратки и по-продължителни рафтинг-приключения.
Минахме през защитената местност Кован кая, където гнездят новите ни любимци, дори наблюдавахме как двойка лешояди се разхлажда в реката.
Ето ги и меандрите! Мога да кажа само едно: тази гледка спира дъха. Спира и дар словото. Нито думите, нито фотографиите могат да предадат усещането.
С това днешната ни програма приключи и се насочихме към базовия лагер в с. Малки Воден. Впрочем "село" е малко пресилено. Аз лично не видях нито един... селянин. Само две къщи за гости, една до друга. И резултатът от престоя на гостите – преливащи контейнери с отпадъци.
Международен ден на лешоядите – 5 септември
