Плана или Люлин
Гергьовден. Радост за хората, геноцид за агнетата. Дали от съпричастност към животните, дали от любов към природата, но решихме да избягаме далеч от миризмите, съпътстващи празника. И дали от мързел или поради недостатъчна подготовка, избрахме близка и лека дестинация – хижа „Пейова бука“ в Плана планина. Много старателно прочетохме указанията, дори ги разпечатахме. Приготвихме продоволствията и поехме.
Лека-полека стигнахме до Долни Пасарел, където трябваше да спрем веднага след моста, но незнайно защо решихме да продължим по главния път, към центъра на селото... Речено-сторено. Паркирахме и взехме да питаме за пътя. Оказа се, че (уж) сме на прав път. Имаше и доста хора. Помислихме си – брей, че популярна пътека сме избрали! И като истински овце – в унисон с празника – тръгнахме със стадото.
Стадото обаче стигна само до близкия манастир, а ние се оказахме две заблудени овце без ясна цел и посока.
Почти отчаяни,
в дилема да се връщаме или да продължим,
попаднахме на човек. Разговорихме се –
накъде сме тръгнали, той накъде е тръгнал.
В крайна сметка се оказа, че сме сбъркали
не само пътя, сгрешили сме и планината!!!
А той отивал на освещаването на
новоизлюпения параклис „Свети Георги“
недалеч от тук. За връщане вече и дума
не можеше да става, така че продължихме
заедно.
Лека-полека, защото така се движеше спътникът ни, стигнахме до мястото. А там – народ, опънати маси, врящи казани с курбани... Повъртяхме се напред-назад и решихме да ходим на разходка – до връх Половрак. Питахме някого, той уж ни обясни... И – напред! По-точно нагоре. Гледахме да запомняме откъде минаваме, та поне да успеем да се върнем. Успокоявахме се, че денят е млад и до вечерта все ще успеем да стигнем до цивилизацията.
Разбира се, не спазихме дадените указания и минахме от друго място, защото „то е същото“ и „пак там излизаме“. Е, излязохме. На кръстопът. С изглед към 2-3 баира, но кой от тях е нашият? А и водата се оказа на привършване, така че поседнахме на сянка да обмислим ситуацията. Нищо не измислихме, но явно денят беше късметлийски, защото по пътя се зададе човек. Споделихме мъката си с него, а той ни се скара, че тръгваме из планините неподготвени. Все пак реши да ни придружи (или ние него) и тръгнахме.
Половрак се оказа в точно противоположната посока, а баирът, към който бяхме се запътили – Лалина могила.
Водачът ни се оказа заклет турист и в Лозенската планина нямаше никакви тайни за него. Без никакви затруднения ни заведе до една чешмичка за водичка, а близо до нея ни показа обитаема къща, в която няма ток!!!
Наложи ни такова темпо, че изобщо не се уморихме, въпреки че ходихме час-час и половина. Де да можехме да усвоим тези умения... По пътя срещахме разни туристи, повечето неориентирани като нас, та той ги упътваше.
Неусетно стигнахме заветната цел. Пушихме по цигарка – оказа се, че този човек не си носи в планината ни храна, ни вода, ни цигари.
По пътя наобратно, някак без да забележим, успяхме взаимно да си разкажем живота. Той се оказа ушен доктор, който работи в Студентската поликлиника. А по-туризма го запалил негов приятел от МГИ. Само че човекът получил удар и вече не може да прави преходи, та нашият водач си ходи самостоятелно, за да не се съобразява с този и онзи.
Така, в шеги и закачки, разходката мина. Върнахме се в изходна точка – параклиса. Освещаването бяхме изпуснали, но за курбана имахме шанс, въпреки че и той вървеше към финал.
Не можах да разбера по какви причини, но агнешка чорба нямаше?! Навръх Гергьовден и при това на тържественото откриване на параклис с патрон самия свети Георги. Предлагаха рибена и бобена чорба, което доказва, че денят наистина е късметлийски (никоя от нас не яде агнешко). Предлагаха, слава богу, и биричка – още едно доказателство. Хапнахме сладко, пийнахме двойно по-сладко, снимахме параклиса и – към София. По-интересен Гергьовден не бях прекарвала!
