Екопътека "Бели Искър" - 24.08.2013
Бели Искър се намирана 7 км южно от Самоков, по поречието на едноименната река. Около 1 км над селото започва Централният Рилски резерват, най-големият в България и един от най-големите в Европа.
Река Бели Искър изтича от Канарското езеро в Рила и се приема за начало на р. Искър: на около 500 м северно от селото тя се среща с река Черни Искър и резултатът е просто Искър. А името на планината Рила идва от тракийското Роула, което означава „много вода.“
Екопътечката, по която се разходихме, е направена по поречието на Бели Искър и е успоредна на асфалтовия път. Има доста места за пикник и почивка. Тя е доста лека, почти без денивелация и прилича повече на парк, отколкото на туристически маршрут. Но пък е много живописна. Изградени са 8 големи и 10 по-малки мостчета, като всяко от големите си има име.
Екопътечката е един своеобразен „макет“ на растителния и животински свят в Рила – на нея могат да се срещнат повечето видове, населяващи планината. Макар че ние не срещнахме никакви животинки, все пак се натъкнахме на нещо забележително – огромни мравуняци, построени от борови иглички; оформени са като конус, а някои от тях са високи над 1 м.
В този сезон реката не е никак пълноводна, а почти всички нейни притоци са пресъхнали. Трудно може да си представи човек, че от нея започва онзи Искър, от който „по-длибоко нема“.
Скалните образувания за сметка на това впечатляват с цялата си мощ. Получили са се по време на затоплянето, при топенето на ледниците. Докато е траел този процес, натискът върху 1 м2 е бил 82 тона! Освен скалите има и много морени, подобни на витошките.
Растителността е предимно иглолистна, среща се и тис, за който тук не е характерен регион.
Самата разходка тук е изключително приятна. Мостчетата са построени така, че минаваме ту на единия, ту на другия бряг на реката, а понякога се оказваме между двата ѝ ръкава. Водата е студена и бързо течаща в единия ръкав, а в другия е по-спокойна.
Разходката ни отне 3 чàса доста бавен ход. По някое време пророси дъждец, но това не ни уплаши и продължихме напред. На отиване пътечката е предимно през гората, в подножието на планината, докато на връщане се изкачва във високото и ни дава възможност за по-цялостен поглед. Ще повторим през пролетта.
Оттук се запътваме към Самоков. Преди да излезем от селото, забелязахме, че строят сцена: тук ще се проведе „Рок в Рила“ – еднодневен фест. Малко съжаляваме, че не останахме.
Самоков е приятен град, центърът му е чист и подреден. Направи ми впечатление, че малки къщи няма – от една страна е в планината и мястото е оскъдно, от друга е туристическа дестинация. За съжаление има и много рушащи се къщи, както и недостроени, което разваля хубавото впечатление.
Историческият музей (който е НТО 79) е малък, но много интересен. Видяхме и научихме много нови неща.
Още от създаването на селището през XIV век, поминъкът е бил свързан с рудодобива. По онова време българските занаятчии влезли във връзка с западноевропейските рудари-саксонци, наричани саси, и по заимстван от тях почин били направени пещи – видни, ковашки работилници – мадани и механични чукове – самокови, дàли името на града. Видяхме макети на самоковите, както и снимка на последния – от 1911 г.
Във връзка с рудодобива, логично следва и развитието на ковашкия занаят. Видяхме произведени от местни майстори катинари, железни сандъци, брадви и т.н.
Друг характерен занаят е антикарството – обработката на полускъпоценни камъни, развито е и златарството. В средата на XIX в. в Самоков е открита стъкларска фабрика, в която работели майстори от Карлбад, Чехия.
Интересен факт за местния бит е, че тук градското облекло е изместило традиционното още в средата на XIX в., почти век по-рано в сравнение с повечето населени места в България.
Самоков е известен и с майсторите си-иконописци, тук е роден самият Захарий Зограф. Не е чудно, че той е и един от първите градове, в който започва да се развива фотографията. Оказа се, че в момента има и ретро фотоизложба, но времето не ни стигна за нея.
Част от НТО 79 е и Девическият манастир „Покров Богородичен“ в Самоков. Или както се изрази една жена, която помолихме да ни упъти – онова с бабичките ли?... Което си е основателно, защото там наистина има само бабички, и то само 2. Така или иначе беше интересно, защото за пръв (засега и за последен) път попадам на служба, водена от жена. Сама си четеше, доста монотонно, а някакъв мъж ѝ припяваше. Това го видяхме в църквата на манастира, там видяхме и иконата, подарена от Лили Иванова.
Самият манастир май не се е променил много от 1772 г., когато е основан, само се е приближил до центъра на града. Има доста помещения, повечето празни и порутени. Из цялата градина забелязахме маси и столове, явно похапват навън. Има две чешми, едната дар от блаженопочившия патриарх Максим.
А колко практично и полезно би било тези пустеещи помещения да се преобразят в стаи за поклонници (или гости, както се случи).
