Връх Васильов - 21.08.2014

Винаги съм смятала връх Васильов за „кварталния“ ни връх. Като се замислих обаче, установих, че не съм го изкачвала от около 30 години и съответно нямам никакъв спомен за него. Така че реших да поправя тази грешка. Речено-сторено. Тръгнахме с племенничката Ерин в ранна доба, въоръжени със сандвичи, вода и фото. Първоначално пътят е равен – черен път, по който минават и малки, и големи МПС. Много е важно обаче да се знае, че е посипан с чакъл и човек трябва да е с подходящи обувки. И в никакъв случай с гуменки! Маршрутът е много приятен. Вървиш си през гората, рекичката лъкатуши ту от едната, ту от другата страна на пътя, дивиш се на разните красоти и си свиркаш. Ако пък не можеш да свиркаш, пускаш си К-поп на айфона.

По някое време се натъкнахме на новоизградената ловна хижа на Васильовската ловна дружинка – проста, но функционална. Печка, маса на открито и маса на закрито. Толкоз. А точно до нея – хранилките за глигани. Видяхме и глиганите (които са оградени с мрежа). Дивечът до трапезата.

По-нататък нищо интересно не видяхме, само една недостроена къща насред нищото и един бидон, закачен на дърво (вероятно хранилка някаква). Така че красоти, красоти и след около час пътят свърши. И започна аеробната дейност.

В началото пътеката съвпада с пътя, по който кончетата свалят дърва от гората и следователно е доста изровена. Отново – не с гуменки! Видяхме и самите кончета. Как успяват да запазят равновесие, никак не проумявам... но все пак са 4х4. Освен трудещите се имаше и едно малко жребче, което се обучаваше. Т.е. припкаше жизнерадостно, в което всъщност се състои обучението. Видяхме ги и на връщане, към 16 ч., когато работният им ден приключва. Тази пътека не е еко, та човек трябва да е внимателен – хлъзга се, има доста търкалящи се камъни. И е стръмна. Но щом кончетата могат, можем и ние!

Постепенно, с всяка измината крачка, гората отсреща се превръща в планина. Което ние почти на всяка крачка наблюдавахме, уж за да се любуваме на гледката. И така, в сладки приказки и учестено дишане, стигнахме до мястото, на което миналия път се отказахме (по обективни причини, не от липса на желание). И точно тука вече дойде истинското стръмно. Направо отвесно, или поне на нас така ни се стори. Отсрещната планина, на която ние все по-често се любувахме, зае целия хоризонт. Всъщност когато най-накрая се изкачихме, изцяло бяхме заобиколени от планини. Тук вече любуването не беше просто претекст за почивка.

Излизайки от гората, морният турист попада на една широка поляна, покрита с папрати и си казва: ей, най-накрая. Но уви! Може да се каже, че тук е едва средата на пътя (ако не броим черния). Освен към величествената планина, от тук се открива гледка и към двете ВЕИ-та, разположени под връх Васильов. Те са доста големи, много по-големи от тези край Сливен (поне така изглежда). За огромно наше разочарование обаче, едната перка не работеше.

Както ни беше обяснено предния ден, следвахме жалоните. Пихме вода от коритото на кончетата (от чучура, разбира се), направихме им и фотосесия, с което те не бяха никак съгласни – всичките избягаха. Явно не са свикнали с туристи.

Важно и улесняващо нашето изкачване беше наличието на тояжки – без тях можеше много бързо да се върнем долу при реката. Както казва Ванчето, бивша хижарка на хижа Васильов – и за помощник, и за другар.

Подминахме кончетата и след кратко последно изкачване – ето ни на връх Васильов (1490 м). Пред нас се разкри гледка невероятна – към Стара планина, Шипково, Васильово и Рибарица, към язовира Сопот. Чак се зачудихме накъде да поемем, защото, невероятно, но факт, силите никак не ни бяха напуснали.

Следваща цел – хижата. Пътьом се запознахме с член от ремонтната бригада на ВЕИ. Оказа се, че правят профилактика на перката. Ерин беше много разочарована, че няма да я види работеща. Именно от този „батко“ разбрахме, че се намираме в Предбалкана, той ни разясни и в коя посока какво виждаме.

Хижата, изглежда, е пообновена. Освен самата нея има още 4 къщички, както и място за барбекю (чеверме, скара). Пратихме на хижарката поздрави от Ванчето, а тя от своя страна ѝ прати по нас сладко от червени боровинки (защото черните циганите са ги обрали. Впрочем ние срещнахме въпросните индивиди – по-възпитани са от горнишките. И работят).

– Имате ли туристи – питам аз.

– Ами, те сериозните туристи ходят по сериозни пътеки, какво ще правят по нашите баири тука... – отговаря ми тя.

Всъщност имаше една жена с 2 момиченца (която дошла за една вечер, но толкова ѝ харесало, че останала още), както и домочадието на хижарката.

След тази кратка разговорка, тя ни предложи да отидем до скалния параклис и ние веднага се навихме. Обаче защо да слушаме какво ни се обяснява... Та тръгнахме в съвсем друга посока – към Шипково. Повървяхме 15-20 мин. и с неохота признахме, че сме сбъркали. И хайде наобратно за нови обяснения. Този път вече слушахме, дори гледахме накъде ни сочат.

В началото пътят е съвсем лесен, през една голяма поляна. (Опитахме червените боровинки – не ни харесаха). След това обаче идва ред на едни почти отвесни и ронещи се пътечки – само за гуменки. Макар отстрани да има стоманени въжета, пак не е невъзможно да се изтърколи човек – и то на крайно неприятно, обрасло с коприва място. Та, къде пълзешком, къде по глутеуси, стигнахме до „чистилището“. Това е едно тунелче в скалата, през което само току-що проходили дечица могат да минат прави. И праведници. Преминахме и ние – коя по колене, коя патешката. Оттук – отново по ронлива пътечка, изкачвайки след това една дървена стълба, се намерихме в параклисчето. То е съвсем мъничко, 3-4 кв.м., има си само две иконки – дърворезба, а от „прозорците“ му се разкрива прекрасна планинска гледка.

И така, напълно пречистени и обновени, тръгнахме към греховната цивилизация. Пътят наобратно ни се стори по-лесен – нали вече бяхме натрупали опит. Хапнахме по още един сандвич, а хижарката ни почерпи с диня. Сипахме си вода от чешмата с мечето – също нова придобивка на хижата – и отново тръгнахме да покоряваме Васильов.

Второто изкачване ни затрудни доста повече от първото – почивахме буквално през 5 крачки. Сигурно и обстоятелството, че не спирахме да пустословим даде своя принос към умората. Пак спряхме при перката и този път ни позволиха да надзърнем вътре – огромно и пълно с уреди нещо! Стълбата до върха е 60 м, при това с обратен наклон. Затова явно ползват въжета, като я покоряват.

По обратния път нищо особено не се случи, освен че погалихме един пръч (особено аз) и се измирисахме чак след банята в София. Най-накрая ми се изясни изразът „Смърди на дърт пръч“. Срещнахме кончетата, които се прибираха след края на уморителния работен ден, пожелахме им добър апетит и лека нощ. А по черния път аз се чувствах като малката русалка след като ѝ дадоха крака. Цялото пътешествие – 8 чàса.

Още на следващия ден си купих маратонки.