Ден 1, 24.05.2015: Токапъ сарай
След изтощително нощно пътуване, най накрая пред нас изплуваха светлините на императорския град. Истанбул ни посрещна с идеално подредената си и внушителна индустриална зона – без недостроени сгради, без разграбени фабрики. Още преди 6 сутринта шосето беше доста натоварено.
По изгрев слънце стигнахме до хотела – без настаняване, разбира се, в този ранен час. След кратко чудене какво да предприемем, оставихме багажа, взехме филиите и айраните и се гмурнахме в атмосферата на града.
Това е първото ми посещение тук, но от дълго време се чудя какъв е произходът на наименованието Истанбул. Ето какво разказва Стефан Герлах, протестантски богослов и свещеник, живял в Цариград от 1573 до 1578 г. като духовник на барон Давид Унгнад, посланик на Свещената Римска империя:
„По обед моят милостив господар разказа защо турците наричат Константинопол Истамбул. И каза, че приели името от гърците. Когато преди питали някого: „Къде отиваш?“, той отговарял: ἐιξ την πόλιν [в града]. Също както за Рим казвали „Къде?“ – In urbem [в града]. „Откъде?“ Ех urbe [от града], дори и да били отдалечени на няколко мили. Така тези два града преди всички други градове — πόλεις/Urbes, били наречени град.“
Тръгнахме по главната, покрай трамвая, за да не се изгубим. Времето беше прекрасно – слънцето грееше, лек ветрец подухваше. Все още нямаше много народ по улиците – туристите спят, но повечето магазинчета бяха отворени. Търговска нация.
Стигнахме до първата градинка, осеяна с лалета – нали все пак сме тръгнали за празника на лалетата. Седнахме да починем и да се ориентираме накъде отиваме. Защото в този град не прекаляват с табелите. Настанихме се на една пейка, лалетата радваха погледа ни, сипахме си по кафенце, запалихме по цигарка и тогава се запознахме с Тансу.
Котенца, писани, котараци
През 1935 г. ирландският пътешественик и писател Evelyn Wrench (1882-1966) пише: „На всеки ъгъл на улиците ще видите котки – стари и изтощени, еднооки, едвам стоящи на краката си котенца, вечно чешещи се крастави котараци.“ Според него турците смятали, че да убиват животните е твърде жестоко и просто ги оставяли на улицата.
В наши дни нещата стоят по коренно различен начин – все така на всеки ъгъл има по едно, даже по повече котенца, но те са пухкави, нахранени и гальовни. Поне такива са нещата в централните части на града.
Около жилищните сгради, в градинките, по спирките и тротоарите ще видите съдове с храна и вода за животинките и нито една от тях не е празна. За напълването им се грижат както гражданите, така и различни доброволчески организации. Любимците на града не се боят нито от хората, нито от движението (което е „уау“). Дали защото са свикнали с мегаполиса и умеят да се пазят или пък защото шофьорите са твърде внимателни, но не видях нито едно сгазено четириного.
Каква е причината за това сляпо обожание? Възможно е да се дължи на религията. Според преданието, някога пророкът Мохамед бил спасен от една котка – тя убила отровната змия, която щяла да го ухапе. Може би затова една сутрин Пророкът, забелязвайки любимото си коте, задрямало върху дрехата му, не си и помислил да го обезпокои. Просто изрязал плаща.
В далечния XIII век, в Кайро, султан Бейбарс I дарил на четирикраките си любимци градина, в която да разполагат с всичко, от което се нуждаят. През вековете това място е сменяло собствениците си, претърпяло е различни преустройства, но и до ден днешен градината е на разположение на котките и не само това – всеки следобед им сервират лакомства от огромни кошници.
Една поговорка гласи: „Ако убиеш котка, трябва да построиш джамия, за да бъдеш опростен.“ Сигурна съм обаче, че не това е причината за многобройните джамии в града.
Относно отношението на държавата към животните в наши дни: Закон за защита на животните е приет в Турция през 2004 г. Според него наказанието за престъпления срещу тях е само глоба. Но 8 години по-късно той е променен и сега за измъчване, изоставяне или тормоз над животни се полага затвор.
Но, общо взето, отношението към животните не зависи от закона. Зависи от хората. Именно благодарение на тях близо до джамията Фатих е изградено цяло котешко село – със самоделни къщички от щайги, кашони и други подръчни материали, грижливо покрити с ПЕ, за да е сухо и уютно на котенцата. Повредените домове веднага биват подлагани на основен ремонт или заменени с нови.
.jpg)
Една
от тези всеобщи любимки била заснета
от случаен турист в поза като да позира
на ренесансов художник. Снимката била
пусната в интернет и добила огромна
популярност. Томбили (така наричат
дебеличките любимци в Турция) се скитала
из улиците на Кадъкьой 10 години и била
обожавана от всички негови обитатели
и посетители. Била дружелюбна и гальовна,
часове наред наблюдавала случващото
се по улиците, излегнала се в характерната
си поза. За съжаление се разболяла и
починала през август 2016 г. Обитателите
на квартала били толкова привързани
към нея, че създали петиция да ѝ бъде
издигнат паметник, която била подписана
от 17000 души. И само 2 месеца по-късно
бронзовата статуя била факт – поставена
на същите стълби, на които Томбили така
обичала да си почива.
Но не минало без инциденти. Фигурата, превърнала се в талисман на квартала, била открадната само месец по късно. Това предизвикало огромно възмущение както у гражданите, така и у властите, което пробудило съвестта на крадеца и той я върнал след седмица.
Сега бронзовата Томбили се е излегнала край любимите си стълби на улица „Зивербей“, философски наблюдава минувачите и предизвиква у тях умиление и усмивка.
А нашата познайничка Тансу, струва ми се, е близка родственичка с моята Дарина. След като я почерпих със сандвич (който не ѝ хареса особено, като че ли не е вегетарианка), незабавно се настани в скута ми. Явно го възприе като персонален хамам – веднага започна да се къпе и сладко да мърка. Че и да хапе, ако се размърдаш.
След като се нагушкахме, нагалкахме и нафотографирахме с първата ни истанбулска котка, се отправихме към... а сега де?! В крайна сметка решихме да направим малка разведка преди да оформим тактиката. Което се оказа не много лесно, защото, както отбелязах, няма много указания. А и нашата ориентация доволно куца. Добре че пристигнахме достатъчно рано, та да не сблъскаме с тълпата.
Успяхме да намерим Света София – внушителна и много красива сграда. Разгледахме я отвън, но беше твърде рано за билети и решихме да търсим Топкапъ. Въпреки че разстоянието между двете е не повече от 7 минути, на нас ни бяха нужни поне 20, докато се преборим с пълчищата току-що стоварени туристи. Стигнахме точно на време – сякаш специално за нас отвориха портите.
Още преди да минем през тях бяхме поразени от внушителните крепостни стени – високи, дебели, страховити. Запазени изцяло. Впечатлиха ни (по-право ме) и местните гугутки – в много странна рижава разцветка. Позволиха ни да им направим скромна фотосесия.
И така, вече сме в първия от четирите двора. Посрещнаха ни две обширни морави, отляво и отдясно, обрамчени от разнобагрени лалета, а по средата на всяка от тях – по един плюшен четириног пазач. Единият бдеше зорко, а другият спеше в работно време.
Подминахме църквата света Ирина – да отидеш в Турция, и то в султанския сарай, а да гледаш църква, е малко... безсмислено. Монетният двор, уви, не е отворен за туристи, огледахме го отвън и се запътихме към касите. Независимо от ранния час и все още неработещите гишета, се беше сформирала малка опашка. Изчакахме търпеливо, подготвяйки се за обиколката. Намерихме си и спътнички-сънароднички, не така добре подготвени като нас – с пътеводител, план на двореца и творчески извадки от мрежата.
Този двор са населявали хилядите придворни, съветниците, „кучетата на султана“, тук е и входът за харема. Той е наистина огромен, но е трудно от съвременна гледна точка да си представим цялото това стълпотворение, ограничено в такова пространство.
И така, в харема!
А той няма нищо общо с това, което съм си представяла, когато съм чела за него. Всичко е толкова пищно и в същото време ужасно потискащо. Всъщност доста напомня на казарма. Първото нещо, което вижда посетителят, са дългите маси, разположени покрай двете стени на тесен коридор – на тях са оставяли храната за жените. Къде са я консумирали, не става ясно, не са достъпни за посетителите и спалните помещения.
Близо до този
коридор се намира Джамията на черните
евнуси – малка стая, може би 20 кв.м.,
цялата облицована с плочки. На всяка от
стените има пано, изобразяващо джамия
– в Мека, в Медина и т.н.
Най-разкошни
и внушителни, разбира се, са помещенията
на Валиде-султан – огромен салон с
изящни стъклописи на прозорците, изкусно
изписани камини, стените – целите
облицовани с пачуърк от плочки, вратите
– майсторски резбовани. Таваните са
куполни – красиво изрисувани, единият
от тях – с шестоъгълни прозорчета, през
които се процежда слънчевата светлина,
будеща илюзията за някаква свобода...
Всъщност покоите на нито един султан
не могат да се мерят по великолепие с
този салон.
Близо до него се намира хамамът, а след него голямо, доста неприятно помещение, навярно трапезарията. Представлява почти гола стая, в средата има един мангал, а покрай стените – миндерлъци. На съвременен език бихме могли да го наречем „всекидневна“. И така, достигнахме до мястото, на което обитателките са осъществявали връзка с външния свят – терасата. Връзка едностранна, разбира се. С изглед към Босфора и към прекрасния Истанбул, в чиято невероятна атмосфера те никога не биха могли да се потопят.
Двор трети – „вътрешния дворец“. Той бил строго охраняван и дори на Великия везир било нужно специално разрешение, за да влезе в него. Точно срещу входа е залата за аудиенции – неголяма сграда с еднопосочно движение: влизаш през входа, разговаряш (молиш), излизаш през изхода.
В третия двор са библиотеката на Ахмед III, имперската хазна, имперската колекция от костюми, портретите на султаните, залата със светите реликви. Последната се радва на най-голяма посещаемост. Разглеждането ѝ беше буквално като на конвейер – средно по 3 секунди на експонат, защото иначе спираш движението и може да предизвикаш задръстване или ПТП. За някого тези светини сигурно са интересни – отпечатък от стъпалото на Пророка, древните ключове за Кааба, един от мечовете на Мохамед..., но мен ме развълнуваха колкото ме вълнуват християнските реликви. Много по-интересна ми се стори библиотеката, за жалост обаче вече бяхме изморени и не се задържахме дълго.
И достигнахме до най-интимната част на двореца – четвъртия двор. Място, запазено единствено за султана и семейството му. Изключително красиво, в този сезон – безкрайност от разноцветни лалета, а сред тях – разкошни павилиони и кьошкове. Тук посетихме Залата за сюнет и Ифтар павилион, където султаните са завършвали постите си. Дворецът свършва точно над Босфора. Още едно място, освен Кулата на справедливостта, от което Падишаха да държи под око поданиците си. Красота, красота, красота!
На връщане разгледахме може би най-важното помещение в Топкапъ, а и във всеки един дворец – готварницата. Реставрирана през 2010 г., тя е едно невероятно, спиращо дъха място. Има няколко зали, в които са изложени най-различни видове посуда, много от тях получени като подарък – от Русия, Германия, Франция, китайски порцелан, венецианско стъкло и прочее – все неща недотам оригинални.
Съвсем оригинални и внушителни, направо страховити, са съдовете в готварските помещения. Страховити, но не и будещи почуда. Като се има предвид, че в определени моменти е трябвало да се изхранват до 5000 души, размерите им са напълно логични: тенджера колкото 200 литров бидон, тиган, колкото детско корито, черпак – колкото тризъбеца на Посейдон... Колко ли души са били нужни, за да вдигнат един казан, какви ли бицепси е имал главният готвач, за да разбърква гозбата, а и да поднесе лъжицата към устата си, та да я опита. Защото в онези времена гурмето още не е било изобретено и порциите са били като за царедворци. А според каквото сме чували за вкуса на турците, ханъмките не са били принудени да пазят линия.
Топкапъ сарай
На 29 май 1453 г. османлиите, водени от Мехмед II Завоевателя, завладяват Константинопол.
Първоначално султанът се настанява в Стария дворец, който сега е част от Истанбулския университет. Но един нов владетел се нуждае от нов дворец.
Самият Мохамед избрал местоположението за строежа на палата. Всъщност някога там се е намирал акрополът на Византион – на нос Сарайбурну, една от най-високите точки на града, близо до морето, издигнат над Златния рог и Босфора, с изглед към Мраморно море.
Строежът започва през 1459 г. Основният план на двореца отново е дело на самия Мехмед. За покоите си той избира най-високата точка на носа – оттам започва всичко. Постепенно около вътрешния двор изникват различни постройки, все по-близо и по-близо до Босфора. Целият комплекс е обграден от високи крепостни стени, част от които са още от времето на Византион.
През следващите четири века Токапъ е главна резиденция на Империята. Той постоянно се променя, развива, разширява според прищевките и нуждите на поредния владетел. В резултат се разраства асиметрично и неравномерно, но все пак първоначалният план на Завоевателя се е запазил.
Най-големи промени дворецът претърпява по времето на Сюлейман Великолепни (1520-1560). Навярно стремежът му е бил палатът да олицетворява славата и мощта, на които той самият се е радвал. На него – или на любимата му Хюрем – се дължи и разширяването на харема.
През 1574 г., по времето на Селим II, кухненските помещения са опустошени от голям пожар. Впоследствие биват възстановени от придворния архитект – Коджа Мимар Синан. Пак по това време отново е разширен харемът, баните, добавени са много от кьошковете. Към края на XVII век дворецът добил настоящия си вид.
Не минава много време и Топкапъ постепенно започва да губи своето значение. Владетелите предпочитат да прекарват времето си в новия дворец – Долмабахче, построен изцяло в европейски стил. През 1856 г. султан Абдул Меджид окончателно премества двора си в него, а в Топкапъ остават трезорът, монетният двор и библиотеката.
Следвайки предварителния план, насочихме се към Света София и Синята джамия. Пред църквата обаче се виеше страховита опашка, а джамията беше затворена за служба. И сега накъде? Пошляхме се из площада, полюбувахме се на градините с лалета и решихме да вървим към морето. Следвайки указанията на навигацията, лека-полека попаднахме точно пред моста Кюпрюсю. За да стигнем до тук минахме през квартал Еминьоню – на места гъмжащ от туристи, на места тих и спокоен. В него осигурихме и обяда – дюнер, разбира се, и го хапнахме в малка градинка с гледка към Босфора и към претоварено кръстовище. Насладихме се на уличното движение в Истанбул – за да шофираш в този град трябва да разполагаш с категория Y. А за да си пешеходец трябва да имаш нахалството на рояк конски мухи и смелостта на комита.
След кратък отдих се запътихме към моста, за да минем на другия бряг. Гледката е невероятна – Златния рог, моста на метрото, моста на Ататюрк, Сюлеймание, корабчета, забързани стамбулчани, заплеснати туристи...
Вече сме в Галата. Без никаква концепция къде отиваме, но забили нос в навигацията. И най-неочаквано се оказваме насред местния битак – бормашини, отвертки, гедорета най-разнообразни и... нито една жена. Малко стряскащо, но пък запомнящо се, макар да не си взехме нищо за спомен. Смело продължихме напред, следвайки някакви указания. Всъщност бяхме попаднали в напълно нетуристическа част от града, насред шумна улица с претъпкани автобуси. Час пик. Стигнахме до мостчето на Мармарай и решихме да се върнем обратно – този път по моста на Ататюрк. Той, за разлика от Галатския, не е никак пешеходен. Прашен, натоварен, неприятен – като магистрала, но ще ни отведе до базовия лагер. Който, впрочем е в най-отдалечената част на квартала Лалели, където настаняват бедните туристи.
Слязохме от моста, но нищо не се промени – прахоляк, навалица автобуси. Но туристи, слаби в ориентацията като нас, трябва да следват главните улици и да не проявяват въображение, така че, истер-истерлиз (волю-неволю), продължихме. Минахме покрай чудесно съхранен акведукт – Акведуктът на Валент, завършен през 368 г. Той е с дължина 971 м, от които 921 са запазени до наши дни, и максимална височина около 29 м, което е 63 м над морското равнище. Широчината варира от 7.75 м до 8.24 м.
Точно тук разбрах, че прекомерното заиграване с навигацията води до смърт на батерията. Седнахме да починем (нанагорнището ни дойде нанагорно), да оплюем глупостта си и да помислим какво да правим. Защото имахме доста бегла представа къде ще живеем... Заваля...
За щастие, бяхме запомнили две ключови места – Аксарай и бул. Орду покрай трамвайната линия. Така че до квартала успяхме да стигнем. Но как да улучим правилната пряка? Единственият ни ориентир беше една джамия, обаче те се оказаха поне 3... И така обикаляхме нагоре-надолу, следвайки противоречивите си спомени. Ту нещо ни се струваше познато, ту че го виждаме за пръв път. Така измина един час. Питахме, разпитвахме, оказа се, че никой не е знае нашия хотел. Помолихме в няколко магазина за телефони да ни услужат със зарядно – твърдо отказаха. Вече на ръба на отчаянието, помолихме за помощ един таксиджия. Човекът се оказа много отзивчив, подаде ни телефона си и жестомимически ни каза, да въведем името на хотела. Намери адреса и ни го написа на листче. Почти ура! Шмугнахме се в близката пряка и подадохме адреса на един достолепен дюкянджия. Оказа се невероятен Човек. Веднага затвори магазина си, ние решихме, че знае къде е нашият хотел. Работата се оказа друга – решен на всяка цена да ни помогне, той разпитваше от магазин на магазин, докато накрая местонахождението се изясни. През цялото време се движеше на разстояние от нас, за да не ни притеснява и изобщо не знам какво щяхме да правим, ако не беше ни помогнал.
Въпреки, а може би заради преживяния уплах, излязохме да хапнем. Внимавайки за правилния маршрут, много внимавайки. Обиколихме отново квартала и седнахме в ресторантче, сравнително близо до хотела. Внимание, любители на огнената вода, бираджии и енолози! В нетуристическите квартали единствената напитка с градус, която се предлага, е боза. Хапнахме някакви много вкусни неща и се прибрахме. От това място усвоих мешаната салата с домати, краставици и лук, но нарязани на ситно, като за готвене.
Пътьом се снабдихме с айран – впрочем много по-вкусен от нашия. Независимо, че те са го възприели от нас, а не ние от тях. Сигурно е така, защото в турския айран има мляко, а в българския – европейски ценности. Стигнахме. Баня, пижами и по леглата, с айран в ръката. Бяхме толкова уморени, че половин час гледахме телевизия, без да продумаме. Турска телевизия.
