Ден 2 и 3, 25-26.05.2015: Разходка с лодка, Капалъ чарши, Сюлеймание; отпътуване
Денят започва със задължителната при посещение в Истанбул разходка с корабче. По Босфора, разбира се. Имахме късмета да попаднем на изключително забавен екскурзовод, който и за миг не ни остави да скучаем. Обиколката стартира от новия дворец Долмабахче на европейския бряг. Още в началото видяхме купища луксозни сгради, повечето от които съм забравила. Някои, за които се сещам: единственият седемзвезден хотел в Истанбул, най-луксозната дискотека, в която е пяла „турската Лили Иванова“ (а може би и българската), още един (последния) султански дворец и т.н.
Къз кулеси – Девичата кула. „Един византийски император си имал една-едничка галена дъщеричка. Веднъж отишъл да се посъветва с Ванга, която предрекла, че когато навърши 18 години, змия ще ухапе момичето и то ще умре. Владетелят толкова обичал детето си, че заповядал да построят кула на малък остров между Мраморно и Черно море и затворил девойката в нея. Но човек не може да избяга от съдбата си. На осемнайстия ѝ рожден селяни от покрайнините на града изпратили дар на принцесата – щайга с грозде. Отвътре изпълзяла пепeлянка, ухапала момичето и то умряло.“
Всъщност има две версии за построяването на кулата. Според едната я е издигнал атинският пълководец Алкивиад, за да наблюдава евентуално нахлуващите персийски кораби, а според другата – Константин Велики, по същата причина. През годините (вековете) кулата е била затвор, навигационно съоръжение, карантинен изолатор. Сега е атракция за туристите.
Последната забележителност на европейския бряг е Румели хисар. Крепостта е построена през 1452 г. на мястото на византийската Фукеус по заповед на Мехмед II Завоевателя. Издигната е за рекордно време – 4 месеца и 16 дни (и за разлика от съвременните сгради, издигани за рекорден срок, оцеляла е повече от 5 века). Целта е била да се прекъсне връзката на Константинопол с Черно море и така жителите да бъдат лишени от продоволствия. След падането на града година по-късно, тя е използвана за митница, а в XVII век започва да функционира като затвор. През 1509 г. силно пострадала от земетресение, а през 1746 г. – от пожар. И двата пъти била бързо възстановена. През XIX век крепостта запустява, но не за дълго. През 1953 г. започва мащабна реставрация, а във вътрешността са изградени Артилерийският музей и Летен театър.
Правим остър завой към азиатския бряг. Тук се намира „истанбулският квартал Драгалевци“, както и летният ловен дворец на султаните, който понастоящем е... нещо друго. „И сега пригответе фото-апа-ратитееее! Срещу вас е къщата на Али Раза!“. Става въпрос за артиста, разбира се, но всъщност много от турските сериали са снимани именно тук.
Оказва се, че турските сериали, така популярни и у нас, са сериозен финансов източник за държавата. За последните 2 години са били продадени над 15 000 часа в над 75 държави, което е донесло приход от около 200 млн. долара.
Интересно влияние са оказали тези епизоди в арабския свят – зачестили молбите за развод, защото дамите рязко увеличили изискванията към съпрузите си. Очаквали от тях да се държат като любимците им от турските сериали.
Друг интересен факт. Нов елемент в длъжностната характеристика на турските пътни полицаи е гледането на сериали. Не за забавление, а за да следят дали героите спазват ЗДП. Ако не го правят, съответните сцени биват коригирани, за да не дават телевизионните герои лош пример на почитателите си.
Разходката е към своя край. Пихме по един чай на палубата, а аз си хвърлих великденското яйце във водите на Босфора. Отново чудене – а сега накъде? Впрочем покрай пристанището беше пълно с обикновени зеленоглави патки. Явно обитават всякакви водни басейни – и сладки, и солени, и заблатени, само не и бързотечащи.
Пропуснахме организираното посещение в Долмабахче и седнахме край морския бряг да съставим план. Стимулирахме мисловната дейност с по един балък екмек, прокаран с айран. Този рибен сандвич не е нищо особено – просто риба в хляб, но по някакви причини е мнооого вкусен. Хапнахме и поехме към площада Таксим – сърцето на новия град. Площад като площад, все още не станал сцена на трагични събития, неподозиращ дори, че те ще се случат. В центъра му се намира паметник, посветен на създаването на Турската република. Тук за първи път видяхме кучета в Истанбул. Изглеждаха също така дружелюбни и доволни от битието си като котките.
Хайде, обратно към морето. Доста походихме в жегата, но поне беше надолу. Минахме покрай цяла улица рибни ресторанчета, които си заплюхме за другия път.
Следващата ни цел е Капълъ чарши. С питане и навигация, успяхме да се доберем до там. Оказа се обаче, че за да се стигне до Капълъ чарши, в съботен ден трябва да се преодолее не-капалъ чарши. А това е едно от най-страховитите неща, попадали пред очите ми. И сред които самата аз съм попадала. Представете си един своеобразен битак, в който обаче концентрацията на посетителите е около 25 души на квадратен метър. И всеки от тях влачи по нещо – някой бута бебешка количка, друг тътрузи куфар, трети се е натоварил с 5-6 денка, четвърти нарамил чувал. Продава се абсолютно всичко – виждано-невиждано, чувано-нечувано. От гащи и чорапи, през якета и палта, до златни турски носии за малки момиченца и прилежащите им накити. Посуда, спално бельо, санитарни принадлежности, мебели, велосипеди и колички, инструменти. Каквото ти душа иска, на каквато цена можеш да си договориш. Клиентелата също е доволно разнородна – съвременни дами, забулени стрини, многодетни майки, господа и селяни и разбира се – ние! Заблудени туристки.
Седнахме да поемем дъх (тютюнев) на тротоара и да се поздравим с избавлението. С питане стигнахме и до Капълъ чарши. Не ми става ясно какво толкова го превъзнасят, това си е просто един архаичен мол. В който ако зависи от мен (а то зависи), никога повече няма да стъпя. Тука навалица няма, цените са до небето и не са дискутируеми. Толкоз за пазаренето.
Следващата ни спирка е Сюлеймание. Явно започваме да свикаме, защото се лутахме сравнително малко. Стигнахме пак с питане. Покрай питането разбрах колко голямо значение има едно ударение. Тъй като ние търсехме „Сюлейманиè“, упъти ни едва петият човек, след като се досети, че говорим за „Сюлеймàние“.
Джамията е проектирана от Мимар Синан и е построена за 7 години. Тя е в центъра на цял комплекс от постройки – медресета, имарет, кервансарай. В близост са тюрбетата на Сюлейман и неговата Хюрем, както и това на самия Мимар Синан. Смята се, че това е най-здравата сграда в Истанбул. „Ще съществува, докато свят светува“ – такава оценка е дал Мимар Синан на творението си. В комплекса, разбира се, има и хамам, който отскоро пак е действащ. Отбелязваме си го.
По пътя от хамама към джамията попаднахме на страхотна работилничка – различни изделия от мед: вазички, чаши, бижута. Купихме си по 4-5 чифта прекрасни обици – за нас и за подаръци. (Същите в Капълъ-то се предлагаха на петорна цена). При това се запознахме лично с бижутера-проектант. Накупихме си и магнитчета от една много мила леля в съседство, която ни подари и някакви други неща.
След тези незначителни отклонения стигнахме и до джамията. Величествена отвън и изящна отвътре. Няма съмнение, че Мимар Синан е Коджа, няма съмнение и в думите му, че Сюлеймание ще пребъде.
Посетихме гробниците на султанското семейство, но за жалост в тях не се влиза. Това място, за разлика от джамията, никак не ми хареса. Целият двор е пълен с надгробни плочи, сгъчкани една до друга. И градинката с шадраванче съвсем не може да освежи обстановката. Но гробищата са си гробища, били те царски или за простолюдието. Червеите не се вълнуват от общественото положение на храната си.
Живущите в околните сгради са проявили невероятна изобретателност (търговска нация, както споменахме) и на всеки покрив е кацнало по едно заведение. Нямаше начин да пропуснем. И имаше защо – това е невероятно преживяване. Оттук, от птичи поглед, се вижда целият град: старата част, новата, Босфора и Златния рог, Топкапъ... Оттук се вижда и Сюлеймание в цялото ѝ великолепие, което няма как да забележиш, ако си близо до нея. Великолепие, което се вижда и днес, половин хилядолетие по-късно, великолепие, което нито един архитект, творил през последните 5 века, не е успял да надмине. Пихме по чайче, полюбувахме се на гледката, снимахме и поехме към дома.
Решихме да караме на шесто чувство и да вървим надолу към морето. И чувството не че ни подлъга, но ни прекара през близката ченгене махле. Ужасно гадно място – разрушени или недостроени сгради, прошляци от всякаква възраст, мърляви деца, мърляви, проскубани котки. Все пак не бяхме единствените пришълци тук – срещнахме още 2 двойки заблудени туристи, вторачени в навигацията.
От тук нататък, след като се бяхме върнали в цивилизацията, маршрутът беше ясен и се прибрахме без премеждия. Имахме удоволствието да наблюдаваме освобождаването на уличните кофи от боклук, а те са като айсберг – това, което се вижда над земята е с размера на нашите кошчета, но под повърхността се крие цял контейнер. Самият процес е напълно автоматизиран – няма подсвиркващи и псуващи служители на чистотата, само гигантски щипци, поемащи и връщащи съда.
Подсигурихме вечерята – бюрек. Мнооого вкусен бюрек. По-нататък е ясно – хамам, айрян, турски сериал.
Дойде време да си вземем довиждане. Според предварителния план за днес се предвиждаше посещение на мол. Хвала на Аллах, той бе осуетен поради провеждането на спонтанен (???), според туроператора, маратон. Така че, волна програма. Тръгнахме на небрежна разходка по Главната. В някакъв момент решихме да кривнем от пътя (не много, за всеки случай) и се шмугнахме в първата попаднала ни пряка. Попаднахме в квартала за богати туристи. Предимно руснаци. С големи хотели, големи улици, големи магазини, големи надписи на руски, големи обявления, че в магазина има големи дрехи XXL. Като за големи руснаци.
По някое време мернахме нещо синьо в далечината – морето – и не можахме да устоим. Наложи се да преодолеем една много стръмна и много дълга улица, което на слизане не е много страшно, но после...
Морето се оказа недостъпно за нас, но попаднахме на цяло кварталче с ресторантчета – явно в услуга на гореказаните туристи. Сигурно с големи порции. Оказахме се тук точно в момента преди отварянето – миене, подреждане на столове, застилане на покривки. Всичко бързо, точно и организирано, без мрънкане и оплакване. Разхождахме се между заведенията – много приятно местенце, поне докато не се изпълни с шумни туристи, когато най-неочаквано попаднахме на маратона. За малко да се включим, но нямахме нито време, нито екипировка.
Изпихме по едно еспресо (много дефицитна, а и скъпа стока в Истанбул) и поехме обратно към хотела.
Натоварихме се на автобуса и – към Едирне. Понеже закъсняхме, за там беше предвиден кратък престой – 1 час. Разгледахме Селимие – венецът в творчеството на Мимар Синан, съвсем набързо. Попаднахме и в женската тоалетна на джамията. Майко мила! То подмиване, то препиране, то преобличане... А до самата кабинка можеш да се доредиш само с много нахалство.
И накрая – неизбежното пазаруване: последни сувенири, баклави, ядки, пишманиета, които да съхранят за малко по-дълго спомена от преживяното.
